— Вижте какво, господа — обади се един беловлас литературен критик, като вдигна успокоително ръка и цялата компания около масата онемя в миг. — Колективният роман съвсем не е нещо ново. Във Франция тоя вид литературно творчество, какъвто е например „Романът на четиримата“, съществува твърде отдавна, ала и до днес още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е един сериозен читател да си губи времето в четене на колективни романи, когато всеки ден в световната литературна съкровищница никнат толкова ценни книги, които той бездруго трябва да прочете? Един роман, написан от двама, от трима или от четирима автори, не може да има най-напред определена физиономия, след това не може да не страда от липса на органична връзка между отделните части, и най-сетне такъв един роман нанася страшен удар върху самочувствието на всеки едного от авторите, тъй като нито един от тях не може да каже, че е единственият баща на своето все пак собствено дете.
Критикът сръбна няколко глътки кафе и продължи със същия съкрушителен тон:
— После тук има нещо друго. Представете си, че аз като литературен критик пожелая да нападна Минков за тая или оная страница от романа. Той ще се нахвърли веднага върху мен и ще се развика: „Слушай, приятелю, искам публично опровержение за нападките, които сипеш по мой адрес. Ако нещо не ти хареса в романа, върви се разправяй с Константинов. Аз изпълних достойно задачата си и не мога да отговарям за чужди грехове.“ Или, да кажем, наругая по същия повод Константинов. Тогава пък той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава право, господине, да плещиш глупости, когато не знаеш как стои работата? Минков е виновен за посочените от теб недостатъци, а не аз.“ Разбирате ли, по такъв начин двамата автори ще се изплъзват като жива риба из везните на строгата литературна преценка, а критиците ще бъдат обвинени в недобросъвестност. Но вие ще ми възразите: я вземи, че нарежи и двамата. А, вижте, с това не съм съгласен. Може би аз имам известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори под един знаменател. Да-а-а — въздъхна тежко и многозначително критикът и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна в позата на Далай-Лама.
— Какъв е сюжетът на тоя роман? — попита с иронична усмивка един млад писател, окуражен от жестокото и все пак твърде приятно обезглавяване на авторите на колективния роман.
— Сюжета не зная — отвърна едно дребно човече, което подскачаше непрекъснато на стола си, убождано сякаш от гвоздеи и чиято професия бе да разпространява литературни сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бъде в интимни връзки с всеки един от така наречените хора на перото. — Сюжета не зная — повтори човечето, — но затова пък заглавието на романа ми е добре известно:
По лицата на колегите се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бърз картечен огън:
— Сърцето в картонената кутия!
— Какво глупаво заглавие!
— Че не можаха ли да измислят нещо по-хубаво!
— Да беше поне „Сърцето в кутията от картон“.
— Защо? Можеше да се каже само „Сърце“. Много по-просто и по-изразително.
— Чакайте, чакайте, тук има плагиатство! Такова заглавие съм срещал някъде.
— В един руски роман, нали?
— От Пилняк?
— От Еренбург?
— От Бунин?
— Не, в един английски роман. Дявол да го вземе, забравих името на автора.
— Да, да, и аз си спомням. На времето четох рецензия за него.
— И на мене ми разправяше един приятел за тоя роман. Действието се развивало в Лондон.
— Не, в Манчестер. Нали и аз бях с теб, когато ставаше дума за тая книга!
— Тоя случай трябва да се изнесе веднага в печата.
— На всяка цена! Иначе би значело да поощряваме литературните кражби.
— За плагиатството трябва да има специален закон.
— Така е, просто да му отнемеш правото на такъв да пише.
Малкото човече следеше с тържествуващо задоволство въздействието на думите си. Когато разговорът започна да се прелива в цветовете на небесната дъга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човечето сложи нова лента в картечницата и възвести:
— И все пак вие не знаете най-интересното. Не знаете кой е героят на колективния роман.
— Кой? Кой?
— Кажи.
— Героят на тоя роман — рече тайнствено човечето, като се озърна наоколо — е Валериан Пламенов. Нашият Валериан Пламенов.
— Валериан Пламенов! — екнаха в хор всички присъствуващи и от очите им потече сякаш сироп.
В тоя миг една муха, зашеметена от литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрешка в отворената уста на някакъв загадъчен и твърде мълчалив господин с алаброс, който я глътна, преди да се опомни, и след това почна да плюе ожесточено по пода.