Че ние говорим самата истина — в това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведем доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човек например, който се казва сега Валериан Пламенов, беше роден под фаталния азбучен зодиак на името Зафир Събев. Съгласно църковния ритуал неговият кръстник се отрече три пъти наред от дявола, ала туй не го възпря да извърши най-пъкленото дело в живота си, като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на някакъв дядо Зафир, живял и умрял в тъмните кърджалийски времена. И тъй, малкият Зафирчо крещеше от сутрин до вечер, размахваше в розовата си ръчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителите си. Ала лека-полека настъпи успокоението и като всяка божа твар, плачливото пеленаче се примири със съдбата си. Ококори мъничките си сини очи, усмихна се презрително на света и започна да расте без помощта на разните сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възраст то даваше големи надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зъболекар, ала когато тръгна на училище, всичко се измени съвсем неочаквано. Тайнствената власт на името Зафир пусна първото си злокобно коренче в душата на детето и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да връзва тенекиени кутии по опашките на махленските кучета и да се връща през ден в къщи с пукната глава. Неговото детство и юношество бяха една безкрайна верига от най-опасни приключения. Сетне, след постъпването в университета, доброто начало възтържествува отново и момъкът се отказа завинаги от своето опасно име, нарече се Валериан Пламенов и — стана поет. И то не посредствен драскач на стихове, а умен и даровит поет, за когото критиците говореха лошо само веднъж в седмицата.
Но кой е човекът, надарен от собствената см фантазия с това божествено име? Ш-ш-ш-ът, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вътре. Облечен е в елегантен спортен костюм и под бялата му яка лъщи копринена вратовръзка. Над високото му чело се спущат меки кестеняви къдрици, лицето му е бледно и тук-таме насечено с леки бръчки, сините му очи гледат унесено.
Ние намираме за благоразумно да станем невидими и да освободим стола зад писмената маса, където младият човек сяда, въздъхва дълбоко и се заглежда в някакво малко гвоздейче на отсрещната стена.
Оттук нататък, драги читателю, ние се сбогуваме с тебе, оставяме те да следиш без наша намеса перипетиите на героя и по тоя начин слагаме началото на динамичното развитие на настоящия роман.
Валериан Пламенов скочи от стола си. Нервиран. Със зачервено лице. Какво ставаше с него? Друг път думите сами изскачаха изпод перото му, тълпяха се по хартията и се нанизваха в стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римите стоеше заключено пред нещастния поет и в главата му не проблясваше нито един поетичен образ.
Младият човек седна отново пред масата и написа за стотен път замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпреки това моторът на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина от време на време светваше по някоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро някаква фосфорна бълха, която ощипваше мозъка, за да го раздразни, а не за да разпали в него творческия пламък.
Върху тънка сребърна нишка се спусна от тавана един голям паяк — черен, с къдрави крака, — завъртя се над масата и надникна към издрасканите с мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилните мъки на нашия поет, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слезе от своите висини, за да види по-отблизо как върви поемата. Като се убеди в творческото безсилие на поета, милосърдният паяк, който сам беше поет и от сутрин до вечер ковеше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля във въздуха. После скочи върху шията на младия човек, покатери се на ухото му и започна да шепне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролетта — песента, съзвучие — ручеят!“