— Зер, Дамяне, късмет. Само вие ли ще се разхождате… — усмихна се самодоволно Валериан Пламенов.
— Абе късмет, късмет, ама и късметът не е сляп… Някой меценат или меценатка, а?
— Професионална тайна…
— Добре, добре — не ти искам тайните… Ами я слушай да ти разправя за какво съм те дирил като побъркан толкова време! Помниш ли нашия разговор вечерта, когато пръв път се видяхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабрикантът и лапна една дебела цигара със златен край.
— Какво сме приказвали? Каква работа?
— Всичко! И търговията, и булката — отсече едрият, като махна решително с ръка. — Свършено! След 6 месеца, ако не се разхождаш със собствен кадилак или ролс-ройс — не като моя стар фиат, — да не ми думат Дамян Коцев!
Пламенов, скептично усмихнат, го гледаше.
— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвам преди петнайсет дни тук и една вечер се отбивам на кафе у моя сват Панайот х. Ставрев. Може да си го чувал, фирма за експорт на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зървам на нейната масичка една книга. Гледам отгоре — „Валериан Пламенов“. Бре, думам си, виж го ти дявола, нашия Фирка, по моминските масички!… Докато кажа нещо, току кръщелничката се обади: „Чел ли си, кръстник, стихотворенията на Валериан Пламенов? Чудно хубави!… Пък и сам той какъв е интересен!…“ И очичките й блестят, блестят… „Как — думам — да не съм ги чел, всички съм ги изчел. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнъж като светкавица блясва в мозъка ми: ами че тя работата ясна като бял ден! Това място е предопределено за Фирката и всичко трябва да се претупа най-скоро. Няма време за бавене.
— Ама ти сериозно ли приказваш? — засмя се Пламенов.
— На другия ден — продължи фабрикантът, без да му отговаря — отивам при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пък и Анка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери старият над девойчето. Овдовял е отдавна, едно дете му е, слуша я като роб. Богатство, триетажна къща, пък и момичето — пъпка, 20-годишно, свършило е католически пансион и гори да се запознае с тебе…
— Ама как така изведнъж бе, джанъм? Тъй ли стават тия работи?
— Ами как стават тия работи? Да не е с мъдруване, с въздишки и стихотворения? — изведнъж се озъби едрият тракиец. — Чувай, драги, или ще ме слушаш, или дигам ръце от тебе. Аз десет дни се изтрепах да тичам, бъдещето ти уреждам, пък ти сега ще ми философствуваш. Изпърво, нали приказвахме, мислех да те взема при себе си в Хасково. После, като ми хрумна това, думам си: по-добре, той не е за провинцията… Тук му е мястото. Ще поеме работата на деда си, ще я разшири. А да ти кажа, и аз отдавна имам една идея, само че нямам верен човек. Пък и повече капитал ми трябва. Та станеш ли ти веднъж х. Ставрев зет, ще му дръпнем с тебе едно О. О. дружество за експорт на кожи, сухи черва и перушина, че свят да ти се замае. Аз вече проучих въпроса. Две чужди фирми се интересуват. Милиони ще потекат, братле! Може и акционерно дружество да направим… Пипни половината акции на ръце, живей си с булчето бейски и само стрижи купоните! Кеф ти в Париж, кеф ти в Мадагаскар се разхождай…
— Ех че го рече и ти, в Мадагаскар… — кисело отвърна Пламенов, като чу това име.
— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечер ще те водя у тях да се запознаете. Разбира се, ще кажеш на Фанка, че отдавна си я харесвал, тъй му е редът. Пък ще направим една сватба — дим ще се вдига. Аз съм ти кум, ще телефонирам на жената да дойде. След сватбата — в Чамкория. Аз тегля разноските. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема от къщи и — право там. Ха сега довиждане, че ме чака в „Охрид“ един предприемач…
Валериан Пламенов продължава пътя си сред тълпата. Една смътна полуусмивка играе по лицето му. В главата му се носят окъсани, неясни, приятни мисли.
— Та как, кайш, ви беше името, Каменов ли?
— Валериан Пламенов. То не е име, тате. То е псевдоним.
— Как тъй бе, джанъм? Хем име — хем не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?
— Зафир Събев…
— Ха тъй кажи бе, чоджум! Що ти е туй Камен-Пламен и не знам още какво! Защо ти е друго име? Че те само вагабонтите носят по две имена!…
— Ама тъй е прието в литературния свят, тате!
— Бе холан и ти, Фанче, такова хубаво име Зафир да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи са те! Не ми трябват никакви Валериани и Пламени — търговия с такова име не се върти. Тъй ли, Дамяне, а?
— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднъж да тропнем на сватбата — другото е лесно.
Годежът стана след два дни, както се казва в тесен семеен кръг. Присъствуваха една стара леля с брадавица на горната устна, една презряла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийският подполковник със заместник-прокурора и кръстникът. Сватбата бе определена след две седмици.