— Едно-о, две, три, четири, едно-о, две, три, четири… Ах, дявол да го вземе, пак не върви… Ед-но-о-о…
Съблечен по риза и зачервен, Валериан Пламенов, прегърнал един стол, изпъва крак напред, пристъпя и брои гласно при всяка крачка.
Един грамофон върху етажерката съска и гъгне аржентинско танго.
Валериан Пламенов се учи да танцува. Той вече взе няколко урока с учителя, а сега продължава сам.
„Фокстрот, какво е фокстротът — разговаря той мислено със себе си. — Все едно че маршируваш: раз-два-раз-два… Тангото е друго нещо, вие се като дактилна рима…“
Той навива отново грамофона. „Хайде…“
„Едно-о-о, две, три — четири…“
На вратата се чука. Увлеченият танцьор не чува. Втори път се чука и един човек влиза, без да дочака отговор. Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“. Една минута той остава неподвижен, избелелите му вежди се извиват като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнъж ядовита гримаса сбръчква в ситна мрежа широкото му бръснато лице.
— Карайте, карайте, любезни, не се смущавайте…
Пламенов се обръща, сепва се, оставя стола и спира грамофона.
— Виж, това занимание е добро — продължава човекът, като гледа домакина право в очите. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Къде е ръкописът ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тях при аванса? Не ви е срам — поети, културтрегери, елит, а ме карате три месеца като луд да тичам, а да не мога и сянката да ви хвана! Реклами пуснати, съобщения в пресата, още пет хиляди лева потроших, а господинът си прави разходки в странство с чуждите пари и се върти тука като дервиш…
Пламенов оправя раздърпаната си връзка и го пресича:
— За какво собствено сте се развикали вие? Какви пари — какво странство? — и неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, с вашите пари? Ха-ха-ха… Та вашият нещастен аванс не може да плати дори един пътен билет до Париж, господин директоре!…
— А какъв бяс дириш в Париж, господине мой, като нямаш пари и за билет? И защо ви е на вас, поетите, странство, нали имате фантазия? Всеки да си знае мястото…
Навъсен, Валериан Пламенов свива устни, изважда от портфейла си няколко банкноти и ги хвърля на масата.
— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трябва?
— Как какво? — вече по-меко вдигна отново вежди директорът на книгоиздателството. — Ами ръкописа? Кога ще ми го предадете? Да не пропуснем и тоя сезон?…
— Никакъв ръкопис и никакъв сезон… Аз съм решил известно време да не печатам. Разбрахте ли ме? Ръкопис няма да получите.
— Ама как е възможно това, моля ви се — повишава глас човекът, — реклами, съобщения, печатница ангажирана…
— Чуйте, господин издателю, вземете си парите и ме оставете. И не викайте тъй, аз не съм ви слуга… Помнете, че пак вие ще имате нужда от мене, не аз от вас…
— Чуйте пък вие сега, господине писателю! Аз днес съм търговец на книги — утре на басма… Кой знае кой от кого ще има повече нужда…
— Тъкмо, тъкмо… — усмихна се злобно Валериан Пламенов, — понеже сте търговец, не се знае дали вие не ще се нуждаете от мене…
Неочаквано някаква бърза мисъл мина през главата на книгоиздателя. Той мигом утихва, лицето му се изменя неузнаваемо и той подава ръка на младия човек.
— Чакай бе, младо, слиса ме с виковете си, че забравих да те поздравя. Тю, ама че си огън и ти! Хайде честито да е — щял си да ставаш х. Ставрев зет! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова де! То между приятели тъй бива — и ще се поспречкват, и ще се посмеят — човещина. Хай много здраве на годеничката и на стария!…
Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“ се покланя усмихнат, внимателно затваря вратата и изчезва.
Слънцето залязва през разлистените клони и разлива жълти петна по широката писмена маса с разхвърляни книги, стари ръкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтял лист избледнява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прах по етажерките, а в голямата мастилница и втората чашка е вече празна. Няма нарязани чисти хартии. Няма нежната позлатена рамка. Тя лежи, обърната наопаки в едно пълно чекмедже. Вечер малкият зелен абажур на писмената маса не огрява със своята бодра светлина едно съсредоточено лице, чийто поглед лови в тишината на нощта сините видения на фантазия и чийто слух дебне кристалния звън на вдъхновени рими.