Господарят на тоя малък свят, магьосникът, който в един миг превръщаше тихата стая в лъчезарни райски предели или в огрени преизподни на отчаянието, е вече гост тука, далечен и студен чужденец. Той не остава тук за дълго. Той окончателно се е преобразил. Той е напълнял, думите му звучат тежко, в очите му лъщи пренебрежителна насмешка.
Той забрави предишните си навици, не среща старите си познати. Той пие всеки ден аперитива си и обядва в нови компании у солидни хора. Вечер носи букети, обвити в тънка книга, към триетажния дом, дето се излюпва неговото розовичко, кръглоличко и мъркащо щастие на съпруг и на съдружник от къщата за експорт на агнешки кожи.
Нещата мълчаливо се гушат и чезнат под падащия здрач на праха и вечерта. И цялата стая линее и гасне в една няма печал на пълно запустение.
Сватбата е след три дни. От зори в големия триетажен дом се носи весела глъчка, шум от приготовления, суетня и припряно чистене. Старият търговец се разхожда от стая в стая с радостно-угрижено лице.
По обяд пристига от Хасково кумата. Тя е величествена дама с дълга рокля от фрезов крепдешин с опашка, с бюст, който се клати като разлято тесто, и сламена шапчица, закачена на лявото й ухо. На пълната й ръка гори с лимонаден блясък едър рубинов пръстен. Заедно с нея пристига и дъщеря й — шестгодишната шаферка, цяла във фунди, и веднага заскачва на един крак из коридора.
Малката годеница цъфти в една неизгасваща усмивка и черните й очи са добили особено дълбок, влажен блясък. Навреме тя спира за минута, с полуспуснати клепачи и се обляга до прозореца. Какво вижда тя в далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нямат край. Тя вярва, че държи в ръцете си своето невероятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.
Надвечер, когато Валериан Пламенов идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сяда до масичката в своята моминска стая и изрязва монограми на неговите копринени кърпи. Той гледа стройната пълничка снага, цяла ухаеща Floramye, стегната в светлобежова рокля, нежните косъмчета, които слизат от тила и се губят в гънката между плещите, и изведнъж приближава, сяда до нея и я целува в топлите полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира в мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:
— Валя… Валя…
Ала Валериан Пламенов не чува. Ръцете му чувствуват топлотата на облото коляно и пъргавата моминска гръд, ушите му бучат, чертите му се изострят. Девойката игриво продължава:
— Знаеш, Валя, тази сутрин, като нареждах масата си, загубих цял час заради тебе… Разтворих книгата ти и макар че всичко зная, четох… съвсем се забравих…
Той отваря очи като в просъница:
— Какво… какво чете?…
— Твоите стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особено едно — най-ми хареса:
— Помниш ли го?
Валериан Пламенов, съвсем разбуден, се заглежда втренчено и се мъчи да си спомни. Гласът на девойката става по-тих и нежно-печален:
— Ти си писал това за друга… Ти не си ме знаял тогава…
Замълчава и отново с гальовно-весел тон, като че отхвърлила нещо неприятно, добавя:
— Но сега, нали, нали ще напишеш и за мене — по-хубаво от това, по-хубаво от всичко… Обещай ми, Валя!…
И тя обхваща кръста му и прислонява глава на гърдите му.
Тръпка разтърсва снагата на младия човек, но той се овладява и леко отдалечава момичето от себе си.
В тоя миг на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба в другата стая.
Валериан Пламенов пристъпи като унесен и сяда до масата. Разбутва натрупаните кутийки с конци, панделки и игли, трескаво търси между книгите в ъгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена в тъмносин атлаз. Неговата първа и последна книга стихове!…
Той отваря книгата, погледът му се плъзва по златните букви на корицата:
Наградена от М-вото на Народното просвещение. Второ издание.
Една изострена тревога го обзема, като че чува далечен грохот от градушка и тътен на буря, която иде. Подобно подплашени птици преминават в съзнанието му бързи образи, покъсани мисли, въртят се безпомощно в луда вихрушка и замират, като го оставят изнемощял и прегазен. Той вдига очи от книгата и мисли: нима това наистина са негови стихове?… Колко отдавна трябва да е било — та с такава мъка сега си спомня? Колко отдавна не е държал книга в ръцете си!…
Той разгръща отново страниците и почва да чете. Още от първата строфа нещо познато и в същото време неуловимо чуждо го лъхва в звънливите редове. Един далечен, увяхнал парфюм го потопява мигом в странна, мъчителна наслада. Той чете още. Лекият пеещ каданс го отнася в лъчиста страна, дето звънят нежни фанфари, играят радостни багри, дето едно пламенно сърце, разточително и огромно, грее като чиста звезда. После въздушните люлки го люшват в тих, замиращ ритъм, който се стапя в кристалната бистрина на едно вечерно небе.