Той сне каскета си, прекара ръка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза с въздишка:
— Ах, уважаема госпожо. Да знаете само колко време ви търся!
— Вие? Да ме търсите? Защо? — учуди се домакинята, заинтригувана от думите на своя гост.
— Да, аз ходих заради вас чак в Париж, във Венеция и къде ли не още. И най-сетне ви намерих пак във вашата родна земя.
— Значи вие сте знаели, че аз съм била на сватбено пътешествие в чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви — извика с несдържано любопитство госпожа Виржиния.
— И тъй, слушайте — рече тържествено Томи Бляк, като извади из джоба си своята угаснала къса лула и я захапа като булдог.
— Уважаема госпожо, преди всичко вие трябва да ми отговорите на един твърде съществен въпрос: спомняте ли си между вашите познати някакъв човек на име Валериан Пламенов?
Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.
— Валериан Пламенов… Валериан Пламенов… Ах, да, Валериан Пламенов, той пишеше едно време стихчета. Спомням си — каза младата жена, изваждайки с мъка из паметта си един съвсем безцветен спомен. — Какво стана наистина с него? Жив ли е още?
— Слава богу — извика американецът. — Но ако работата продължава все така, не зная дали тоя човек няма да свърши твърде трагично.
— Жалко, много жалко — рече с привидно съчувствие домакинята и стана изведнъж нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъл за Виенската торта.
— Сега, уважаема госпожо — продължаваше детективът, — бихте ли имали любезността да ми кажете дали вие не пазите от тоя човек някакъв друг спомен, нещо материално, тъй да се рече, осезаемо?
— Нещо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съм запазила някое писмо от него. Но чакайте, аз ще ви донеса ей-сега кутията с моите момински спомени. Вие ще ме извините за момент, нали?
— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Бляк.
Госпожа Виржиния изтича в съседната стая и след няколко минути се върна при госта си с една картонена кутия в ръцете.
Малкото жълто канарче, което до тоя миг дремеше спокойно върху една от пръчиците на своята стъклена клетка, измъкна скритата под крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После в тишината на просторния светъл вестибюл се разляха неговите сладки трели като омагьосващи звънчета.
— Ето, вижте — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвътре стари мартеници, снопче пожълтели писма, изсъхнали незабравки, един албум с позлатени ръбове и с портокалена луна върху кориците, едно синьо емайлово слонче и най-сетне — нещо, увито в пергаментена хартия.
Магнитният човек следеше със затаен дъх всеки предмет от картонената съкровищница на спомените.
Жената изтръгна предпазливо пергаментеното пакетче и извика от учудване.
Тя държеше в ръцете си някакъв чудноват предмет — като круша, направена сякаш от каучук.
— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.
От очите на американеца течаха радостни сълзи.
— Да, това е, което търсех — промълви развълнуван той. — Това е неговото сърце. Това е сърцето на нашия злочест поет. Разбирате ли? Сърцето му беше откраднато. И което е най-куриозното: аз подозирах именно вас като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.
— Мен? — извика весело изненадана госпожа Виржиния, която беше успяла да се опомни. — Ха-ха-ха! Аз да съм откраднала сърцето на Валериан Пламенов! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!
— Нищо, нищо, в това няма нищо лошо — бърбореше несвързано Томи Бляк, извън себе си от възторг. — Най-после в сантименталните истории на хората подобни случаи са нещо твърде обикновено.
— Но, боже мой, повтарям ви пак, че ако вие познавахте отношенията ми с тоя човек, щяхте да говорите по-иначе — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина как ли е попаднало това сърце у мен? Та то е съвсем изсъхнало. Бедното сърце! Кой ли може да го е сложил в кутията ми?
— Неразгадаеми са тайните на любовта, bellissima signora! — извика поучително Магнитният човек с вдигната към тавана ръка.
— Любов? А за мен това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — забеляза равнодушно домакинята.
— Да, да, точно тъй. Това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — повтори знаменитият детектив с пламнало от щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема със себе си срещу разписка, за да го предам на неговия притежател, нали? Ще се съгласите, че сърцето на поета е нещо като автоматична писалка „Паркер“. Нашите американски поети…