— Разбира се — прекъсна събеседника си госпожа Виржиния. — Няма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Аз не бих искала то да седи и занапред в кутията ми и да замърсява останалите спомени, които все пак са твърде скъпи за мен. Ето, предайте го на господин Пламенов и му кажете, че аз уважавам неговите чувства — рече с галантна учтивост младата жена, като пъхна консервираното сърце в протегнатата ръка на американеца.
— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на един дъх Томи Бляк и изхвръкна мигом от къщата на любезната госпожа Виржиния.
Младата жена започна да прибира разхвърляните си спомени и да ги слага в картонената кутия. Едно пожълтяло листче се изрони из ръцете й. Тя го дигна, загледа се в полуизтритите слова, които виждаше сякаш за пръв път. Беше знаменитият сонет на Феликс Арвер:
Едва сега тя си спомни, че в същност това бе за нея едничкият осезаем спомен от Валериан Пламенов. Някога, в един далечен ден на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бяха изпратени от младия човек, който след това изчезна завинаги от очите й.
Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другите неща в кутията, която скри на предишното й място в съседната стая.
После тя отиде в кухнята и като се наведе пак над масата, продължи прекъснатото си четене в разтворените готварски книги:
… накрая се прибавя кората на един добре настърган лимон…
Кората на един добре настърган лимон?
А, не. Това беше рецептата за друга торта.
И момичето от златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валериан Пламенов, прелисти няколко страници и се замисли отново над загадъчната пропорция на захарта на Виенската торта.
Томи Бляк хвърчеше по улиците, носен сякаш от вихрушка. Той стискаше здраво в ръката си сърцето на нещастния поет, което най-сетне бе намерено. Пред очите му се нижеха картините на един странен трик-филм.
Всички американски вестници крещят името му с грамадни черни букви:
Радиото съобщава на света:
— Кррррраххх-пррррр… Краят на чикагските бандити!
— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Ал Капоне се отказва завинаги от своята престъпна дейност… крррахх-крраххх… и става ходжа на турската колония в Цинцинати!
Магнитният човек пристига запъхтян пред къщата на Валериан Пламенов.
Вратите са широко разтворени.
Влизат и излизат хора.
Какво има? Какви са тия гости? Защо лицата на всички са така угрижени?
Томи Бляк се изкачва по ниската каменна стълба със смътно предчувствие за нещо лошо.
Той потъва в коридора, пробива си път между навалицата и излиза напред. Пристъпя някак несигурно, оглежда се наоколо, мъчи се да разбере какво е станало.
И изведнъж всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвта му, нозете му се подкосяват. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръв път в живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметен о стената.
В средата на една от разтворените стаи е сложен дълъг черен ковчег.
В ковчега лежи мъртвец. Над главата му горят две тънки свещи.
Наблизо се чува шепот:
— Кога се е самоубил?
— Снощи.
— Знаят ли причините?
— Никой нищо не знае.
Мъртвият е затрупан с цветя. Виждат се само книжните пантофи на нозете му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.
Нима така трябваше да свърши живота си поетът Валериан Пламенов, който беше дошъл на тая земя с чистата радост на детето, омагьосано от някаква вълшебна приказка?
Томи Бляк стои на тротоара и пуши неспокойно лулата си.
— Бедният поет — мисли той и поглежда човешкото сърце в ръката си. — Бедният поет!
Точно в средата на сърцето стои забито едно лъскаво куршумче.