Валериан Пламенов протегна ръка и улови досадния си вдъхновител. Разтвори длан и черното насекомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гръб, като въртеше кривите си крачка и сипеше по адрес на своя неблагодарен събрат най-гнусните рими. А поетът го наблюдаваше съвсем равнодушно и това именно беше невероятно. Валериан Пламенов не можеше да понася насекомите, особено паяците, към които хранеше смъртен страх и ужас.
Наистина какво ставаше с тоя човек? На какво се дължеше тая промяна у него, настъпила неочаквано след една спокойно прекарана и богата със сънища пролетна нощ? Някаква страшна тежест натискаше гърдите му и запираше дъха му.
Той изгаси новата цигара, която беше запалил, стана, приближи се до голямото огледало на стената и се погледна в ясното му стъкло. Господи, какви бяха тия тъмни кръгове под очите му и това измъчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. В неговия образ имаше нещо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякаш от самия дявол.
— Дали не се е спукал пак някой от дробовете ми? — помисли си поетът, вцепенен от внезапно възникналия спомен за своя тримесечен живот в болницата преди няколко години, когато левият му дроб се бе пукнал като автомобилна гума. И в същия миг пред очите му се занизаха тъжните картини на едно страхотно минало. Бялата стая с железните легла. Сестрите. Лекарят с каучуковата слушалка. Шишето със спасителния етикет: „По три супени лъжици дневно“, върху нощната масичка. Саксията с аленото цвете на прозореца…
Валериан Пламенов разтвори съвсем тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно в коридора, взе шапката си от закачалката и излезе на улицата.
Вървеше бавно и едва поемаше дъх. Както някога, когато беше болен. Около него фучаха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевите тротоари се търкаляха първите пролетни колички с румени бебета, чиито бистри очи пиеха учудено далечния лазур на небето. Влажната земя димеше като запалена, хората крачеха бодри и усмихнати, отнякъде долитаха веселите звуци на латерна.
Младият поет застана пред красива двуетажна къща с широка градина, надникна през желязната ограда, поколеба се за миг и влезе вътре.
В къщата имаше една стая, пълна с хора. Едни стояха по столовете и канапетата, други гледаха през прозорците, унесени, забравени сякаш в някаква мисъл, която отдавна се бе изплъзнала от съзнанието им и бе престанала да бъде вече тяхна. Всички мълчаха. Само от време на време се чуваше по някоя въздишка от досада.
През няколко минути вратата в дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше един великан в бяла престилка, с мургаво лице и с цигара в устата. И един по един хората, които чакаха по столовете, по канапетата и пред прозорците, прекрачваха тая врата и изчезваха зад нея ведно с великана.
Когато Валериан Пламенов се изгуби също зад тайнствената врата и попадна изведнъж в някаква електрическа юзина с хиляди ключове по стените, нозете му се подкосиха и кръвта му се смръзна в жилите.
— Някога страдах от скъсване на белодробната ципа — промълви той. — Сега усещам…
— Съблечете се! — отсече великанът, като палеше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думите на госта си.
Младият човек изпълни мигом заповедта и се съблече до пояс.
Стаята потъна в мрак, нещо запращя в тишината и в единия ъгъл изплува някакво синкаво сияние — като дух, който се мъчи да се материализира.
— Елате насам! — извика в тъмното медиумът.
Валериан Пламенов пристъпи пипнешком към блещукащата цигара, изкачи се върху малък дървен подиум и здравите ръце на великана го опряха о някаква студена стена. После върху гърдите му се спусна една черна плоча — същата, която пращаше и излъчваше синкавото сияние.
— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се с гръб! Дишайте пак! Така. Нямате нищо в дробовете си! — провъзгласи тържествено човекът в бялата престилка, а нашият поет въздъхна дълбоко, ала тоя път само за себе си, с радост и облекчение.
— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанът, като стисна здраво госта си за раменете и го намести отново пред черната плоча. — Защо не виждам никакво сърце у вас? Да, факт. Зад гръдната кост, между третото и петото междуребрие, сърцето не прави никакви екскурзии… Интересно…
— Какво казахте? — попита разтреперан Валериан Пламенов.
— Situs inversus… situs inversus — продължаваше да бърбори на себе си великанът. — Не, никакъв situs inversus… Тук нямаме разместване на вътрешните органи, а чисто и просто липсва сърцето. Невероятно феноменално явление…