Валериан Пламенов се дотътри с мъка в къщи.
Нима сърцето му бе наистина изчезнало?
Той глътна едно от хапчетата, които му предписа лекарят, отпусна се на кревата си и се вгледа в тавана с изцъклени очи.
Така умората от необикновените преживявания на тоя чуден пролетен ден го унесе в сън.
Приключение второ
Най-често, когато някое фатално събитие разкъса спокойната броеница на човешките дни, всичко изведнъж и непоправимо се обърква: зърната се изнизват, разпиляват и размесват и човек застава безпомощен сред тях, неспособен да въдвори ред в тоя хаос, връхлетял внезапно отгоре му. Така би било и сега в историята, която ни занимава, ако тя беше история като всички други. Но ако тя беше история като всички други — какъв интерес би представлявала и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е там, че необикновеността на случая, който вече узнахме в началото на романа, се заключава не само в голия факт на събитието, но и във всички разнообразни последици от него, в които логиката, обикновените предвиждания и допустимите възможности изведнъж отстъпват пред странните прищевки на една потайна, насмешлива и всемогъща воля.
Така понякога съдбата отпуща невидимата нишка, с която ни държи, за да даде малка почивка на вечния пленник. Той се почувствува за миг свободен, забравя предупрежденията и заплахата, която виси над него, радва се като дете, танцува и пее, докато едно ново дръпване стегне още по-силно примката около шията му.
Прочее затова навярно, когато нашият герой отново излезе от къщи, странното произшествие от заранта бе съвсем изчезнало от паметта му, сякаш някой го бе заличил с гъба. Сънят и хапчетата бяха свършили своята целебна работа. Той усещаше някаква особено приятна, въздушна лекота, като че беше цветно балонче, което се носи без цел из златистия въздух. Минавайки из двора, той направи две-три движения по Мюлер, помириса пътьом напъпилите цветове и затананика песничката на мосю Трике от Онегин: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна с широки крачки към улиците на центъра.
Майският ден догаряше в разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водният прах проектираше в небето малка нежна дъга. Лъхаше на люляк и на мокра пръст. От един разтворен прозорец се премятаха разглобени тактове на рамона. Далеч прозорците на Агрономическия факултет пламтяха като кристален дворец.
Младият човек дишаше дълбоко привечерната хладина и мислеше: Каква чудесна рамка за една дълбока и сгъстена поема! Какъв хармоничен мир, потопил цялата вселена, в който невидимите струи на вдъхновението се сплитат около всяко човешко сърце!… Защо само неговото сърце остава безответно — като че ли го няма?
И в същия миг резлива болка пронизва съзнанието му. Ръката му напипва в джоба хапчетата на лекаря… Нима — наистина?…
Силен трясък и рев на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи пред грамаден камион, който отмина в облаци прах.
Момъкът се качи на тротоара и продължи пътя си. Неочаквано познат глас му се обади:
— Ха история де — поетът под колелата на камиона… Премазан от жестокия камион на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…
Беше Бояров, белетристът, който прекосяваше улицата, запътен към редакцията на един литературен седмичник.
Пламенов се спря, усмихна се смутено и тръгна несъзнателно с него. През целия този ден той не бе разменил дума освен с доктора и сега му се искаше да поговори с някого.
Бояров метна тренчкота си на рамо, пусна кълбо дим, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсеяно запита:
— Та продумай де, мирова скръб! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандираш из улицата?…
Поетът преглътна и отвърна тихо:
— Знаеш, Марине, нещо става с мене… Не мога да разбера какво… Останал съм сякаш без сърце…
— Де, де, де — присви насмешливо очи белетристът. — Остаря вече тоя символизъм, любезни. Закъснял си с четвърт век… Не можеш слиса никого с това. Днес — а ти уж си от младите — нещо ново, реалистично, динамично, да…
— Ах, остави, моля ти се — отвърна Пламенов, — не става дума за литература… Никакъв символизъм — говоря ти съвсем човешки…
Бояров учудено го изгледа.