— Е, та?… Тогава пък — толкоз по-добре!… Защо ти е сърце в тия години?…
Пламенов изведнъж спря и махна с ръка:
— Хайде довиждане! — и тръгна отново сам. Защо ли му говори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумее?
Белетристът се обърна, кимна с недоумение подире му, понечи да каже нещо и сви рамене:
— Нека си върви!… Кога ли с тия занесени хора можеш да се разбереш? Все едни и същи пози, декламации и иносказания… Пфю!
И двамата колеги понесоха, всеки из своя път, гримасата на една горчива полупрезрителна усмивка.
В тоя привечерен час улиците добиваха един друг образ. Синкавата далечина поглъщаше светлите фигури на минувачите, жените изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нежно като огромен опалов купол. Старите кестени по тротоарите приготвяха вече своите бледожълти свещици и един неуловим аромат падаше заедно с дрезгавината.
Валериан Пламенов вървеше бавно, с чувството на човек, току-що пробуден от тежък сън. Внезапният смут отпреди малко отново неусетно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякаш никога досега не бе го виждал. За пръв път той имаше ясното усещане на своето физическо съществование, за своите млади и здрави мускули, някаква несъзнавана до днес, но бликаща наслада бодрост във всяка частица на собственото си тяло. Целият този дълъг и мъчителен ден — вълненията, досадата, тревогите — всичко се топеше сега в едно повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Светът се бе преобразил магически и мигновено и в тоя нов свят поетът Валериан Пламенов шествуваше със спокойна и самоуверена стъпка.
Две момичета минаха край него. Погледите ми закачливо пробягнаха по неговата тънка и малко устремена напред фигура. Той се позапря и за пръв път очите му спряха дръзко по бюстовете и бедрата на минаващите жени. Лек и пъргав, той продължи пътя си.
На близкия ъгъл, пред вратата на месарницата си, един месар колеше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бе извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше в ръцете на човека с кървавата престилка, а ножът стържеше обраслата с нежни космици шия. Поетът спря отсреща, прикован внезапно от зрелището. Никога до днес той не си бе позволявал да гледа нещо подобно. Кръвта извикваше винаги в цялото му същество непреодолима мъка, отвращение и ужас — и той потръпваше дори когато убиваше някоя дървеница. А напоследък той сериозно възнамеряваше да стане вегетарианец — от идейни съображения. Но сега (той сам много отчетливо анализираше в тоя миг усещанията си) искаше да види кръв с едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвта шурна из пробития най-после врат във водосточния канал и хъркащото животно потръпна в последни спазми, Пламенов тръгна, усмихна се вътрешно, като си представи препечената кожица на розовото прасенце във фурната, и преглътна. И сега изведнъж разбра, че е страшно гладен. Стръвен, неудържим глад, като че години не бе си дояждал.
По улиците пламваха първите лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часът за кафенето, дето всяка вечер духовният елит на страната се събираше около масите на чаша кафе и литературни разговори. Там, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се поверяваха от ухо на ухо сензационни новини, дето се правеха констатации и издаваха присъди…
Не, само тая вечер не. Той пак си спомни Боярова и сега тая среда му се стори съвсем чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лекарят му каза, че сега трябва особено да следи за здравето си, за да укрепне повече?
Той ускори крачките си и се запъти към гостилницата.
При вратата на заведението фаровете на скъпа кола блеснаха насреща му и го ослепиха за миг. Шумна компания, слязла от автомобила, запречваше входа. Изведнъж едно гръмливо възклицание го спря:
— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!
Нашият герой изкриви кисело физиономия и се стъписа. Години вече никой не бе го наричал с това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се в лицето на един мургав и бръснат мъж пред него и без да ще, веднага се усмихна:
— О-о! Здравей бе, Дамяне!
Беше някогашен негов състудент, близък другар от университета, с когото години не бяха се срещали.
— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го под ръка ухиленият юначага и го повлече към градината, в дъното.
— Сам си, нали? Хайде, ще ядеш при нас и ще се видим по-длъжко. Тю брей, Фирка с Фирка! Колко години бе, братле — пет ли, шест ли станаха… Слушам сегиз-тогиз за тебе, питам, кога идвам тука, и все не се случва да се видим…
Другите бяха заели вече маса и старият другар представи поета на компанията: