— Запознайте се, господа, мой приятел от старо време, юрист и писател, вие сте го чували — поетът Пламенов.
Ръкуваха се, насядаха, поръчаха. Освен Пламенов и другаря му, бяха още трима: един черноок заместник-прокурор с дебели сключени вежди и с хитлеровски мустачки, един пълен женоподобен младеж с рогови очила и един кавалерийски подполковник, съвсем плешив и без никаква растителност по лицето, от което изглеждаше, че изобщо няма лице.
— Е, казвай сега, Фирка, какво правиш — как си се наредил — съдия, адвокат, търговия ли нещо, а? Господа, видите ли го — цяла година в една стая сме живели с него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пък аз зарязах още на четвъртия семестър. Та къде казваш работиш?
Пламенов се усмихна виновно и отвърна:
— Никъде… Така… Пиша стихове, книги издавам…
— Разбирам бе, братле, книги… Книгите са си книги, ами работа, работа някаква нямаш ли?…
— Господин Пламенов е артист, Дамяне — обади се заместник-прокурорът и веждите заключиха в скоби половината му лице.
— Бре, Фирка, значи все същият си останал? Ами дипломата? Диплома с отличие, моля ви се!… Язък!… Затуй си все такъв тъпичък — изгледа го той и поклати състрадателно глава, — с амброзия и нектар, а, така ли беше? Я, момче — обърна се той към прислужника, — кажи вън на шофьора да влезе да се навечеря. А пък аз, братле, видиш ли, станах фабрикант — фабрика за цигли имам в Хасково, ожених се, работим с тъста… Живеем в провинцията, хе-хе, и сегиз-тогиз прескачам в София с колата…
Пламенов мълчаливо ядеше, заливаше вкусните гозби със силно вино, отговаряше с по две-три думи и усещаше как все повече го изпълва същото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нещо! Тия чужди хора, с които довчера още без досада и раздразнение той не би могъл да седи пет минути, сега не му бяха неприятни. Мярнаха се в паметта му студентските години. Първите поетични опити, трепетите на първото напечатано стихотворение, шумният успех… Призрачни спомени, като че от друго съществуване, пропъдени от шума на гласовете, чашите и оркестъра. Когато фабрикантът попита: „Ами дипломата?“, изведнъж нещо го жилна. Наистина! За първи път той се попита настойчиво, укорно — защо не бе помислил сериозно за това? Ето, всички тия хора тук — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, с какво бяха по-лоши от него, с какво той бе по-добър от тях? А не живееха ли те по-добре и не бяха ли по-умни от него? Защо той да бъде встрани от тоя живот, тъй удобен и приятен? Не е ли време вече да се вземе това, на което и той имаше същото право?…
Кавалеристът и заместник-прокурорът говореха за болшевизма и амнистиите. Офицерът махаше яростно ръка, като че сечеше със сабя, и върху лицето му жестоко лъщяха цял ред златни зъби. Прокурорът отново дигаше вежди с учудено оскърбен израз.
— Я слушай, Фирка. Таман сме се видели, да свършим барем една работа — викна фабрикантът. — Я да те взема аз при нас, да станеш прокурист на фирмата, а? На̀, шуреят — той кимна глава към младежа с очилата — заминава за странство, работата расте, пък мене ми трябва верен човек. Ха да те водя аз със себе си! Ще останеш при нас, ще свикнеш скоро, ще ти намерим и една булка… пък стихчетата, ако ти се пишат — пак си ги пиши. А, какво ще речеш? — И го тупна по рамото.
Поетът се усмихна и не отговори. Превъртя се като на филм хубава малка къща с модерни мебели, усмихната пълничка млада жена в копринен пеньоар, двуместна силна кола, за която има бял гараж в дъното на градината… Той притвори очи за миг, да задържи видението. А Дамян се наведе към него и добави:
— Аз съм още три-четири дни тук. Ти помисли и реши!
Компанията стана. Фабрикантът плати и изкомандува:
— Сега в „Риунионе“!
Качиха се в колата и след две минути слизаха по стъпалата на подземието. Заведението бе полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номер. Напудрените тела розовееха в кръга на синия прожектор като матов атлаз. На високи столчета при тезгяха седяха няколко бар-дами. Въздухът бе тежък и напоен с женска плът. Поръчаха вина и коктейли. Пиха без жажда. Но в зениците лъщяха остри пламъчета. Пламенов за пръв път оставаше по-дълго тук. Беше само надничал по-рано. Сега тоя блясък и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвта му. На масата им седнаха жени. Една малка маджарка със зелени очи и с луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа в очите й и някакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето от златната рамка… Но това не бе нито страшно, нито мъчително. Оная, другата, от портрета — тя бе смътен образ, сънуван отдавна, долетял и угаснал в друг свят. Тая тук бе жива, близка, с малка бяла и мека гръд, с дълбоки змийски очи. Може би тя беше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлеше неговото бедро.