С непоколебимата вяра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ход и ще се разкрие в най-скоро време виновникът за всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете уверенията в моите най-добри чувства.
Валериан Пламенов
Приложение:
1 рентгенова снимка
Господин министърът на вътрешните работи прекара длан по челото си, протегна ръка към масата и като взе червения молив от широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последните двайсетина реда с такова безразличие, сякаш въпросът се отнасяше до служебния ценз на някой незначителен кандидат за служба. После той натопи писалката в зеленото мастило, позамисли се с вдигнати вежди и сложи върху бялото поле на заявлението стереотипната резолюция: „За надлежно изпълнение“, над която трябваше да си блъскат по-нататък главите всички негови подведомствени началници на разните служби и отделения. Когато господин министърът даде по тоя начин искания от просителя ход на молбата му, неговите строги очи се премрежиха внезапно, лицето му се сви в трагична гримаса и той кихна… В същия миг вратата в дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „Наздраве!“, след което вратата се затвори отново. Господин министърът изтри не дотам красивата си уста с малка копринена кърпичка, необикновено доволен от това, че кихавицата му е отишла на вятъра и че и тоя път неговият частен секретар не пропусна да изпълни едно от своите най-важни служебни задължения.
Да, кихавицата на един държавен мъж не е обикновено раздразнение на носните ципици, а загадъчно метафизично явление с още по-загадъчен смисъл. Напразно старите гърци са гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически факт е, че Ксенофонт е бил избран за пълководец само защото по време на една негова публична реч някой от присъствуващите кихнал. Разбира се, в нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсем отрицателни резултати.
Щом заявлението на потърпевшия излезе от кабинета на министъра, съдбата, която често пъти обича да надниква уж съвсем случайно в коридорите на нашите държавни учреждения, го грабна от ръцете на разсилния и започна да го разнася сама от стая в стая. Най-напред заявлението се изтърси върху масата на един плешив чиновник, който решаваше някакъв ребус от едно илюстровано списание. Чиновникът погледна само гербовата марка, написа под резолюцията на министъра „Г-ну Ковачеву“ и след това молбата отиде в друга стая, където една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на някакви икономични примуси за чиновниците при министерството. В тая стая търпеливото заявление се украси с нов надпис „Г-н Татарчеву“ и влезе смирено в третата канцелария. Там господин Татарчев, който натискаше необяснимо защо подутата си от зъбобол буза с попивателната преса и се намираше в едно почти експлозивно състояние, изгледа зверски просбата и я изгони мигом навън, като надраска отгоре й:
Г-ну Пиперкову.
Така нещастното заявление обиколи и най-потайните кътчета на Министерството на вътрешните работи, докато най-сетне се покри от горе до долу с имената на всички чиновници без изключение, поради което не ще бъде преувеличено, ако забележим, че то изгуби първоначалния си строго делови характер и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външност.
Какво стана по-нататък с него — на тоя въпрос е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече в областта на конфиденциалните канцеларски възможности и засягаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Във всеки случай просителят идва няколко пъти в министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, без да научи нещо определено, озадачен от неразгадаемото обяснение: „Преписката е в движение!“