— Колко ми остава?
— Три, може би четири години — отвърна хирургът. — Но само ако не се преуморявате.
Щофел потъна в непробуден сън.
След още месец и половина го изписаха, но въпреки това Инга настоя да си даде дълга почивка, за да се възстанови. Мнозина приятели дойдоха да го видях у тях, включително Мартинус де Йонг, който го увери, че мястото му в банката ще се пази, докато оздравее напълно.
— Няма да се върна в банката — рече тихо Щофел. — Тия дни ще напиша молба за напускане.
— Но защо? — възкликна Де Йонг. — Мога да те уверя, че…
Щофел махна с ръка.
— Много мило от твоя страна, Мартинус, но имам други планове.
В мига, когато лекарят каза, че Щофел може да излиза, той помоли Инга да го закара в Кросроудс, за да се види с вдовицата на мъжа, когото бе убил.
Двамата — снажни и русокоси, тръгнаха между съборетините на Кросроудс, следени зорко от тъжни, примирени очи. Излязоха при бялата колибка, в която, както им бяха обяснили, живееше жената на шофьора, и спряха.
Щофел щеше да почука, стига колибата да имаше врата. Надзърна през отвора и съгледа в мрака млада жена, която бе гушнала пеленаче и се беше свила в ъгъла.
— Казвам се Щофел ван ден Берг — представи се той. — Дошъл съм да изразя съжалението си, че причиних смъртта на съпруга ви.
— Благодаря, господарю — отвърна жената. — Нямаше нужда да идвате.
Вътре в колибата нямаше къде да се седне, затова Щофел се разположи направо върху пода и кръстоса крака.
— Исках да ви благодаря и че сте ми дали шанс да живея.
— Благодаря, господарю.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Той замълча. — Защо не дойдете с детето да живеете у нас?
— Не, благодаря ви, господарю.
— С нищо ли не мога да помогна? — повтори безпомощно Щофел.
— Няма нужда, благодаря ви, господарю.
Щофел се изправи, усетил, че притеснява с присъствието си жената. Двамата с Инга прекосиха мълком града и не казаха и дума, докато не отидоха при автомобила.
— Бях заслепен — рече Щофел, докато жена му караше към къщи.
— Не само ти — призна си просълзена Инга. — Но какво можем да направим?
— Аз знам какво трябва да се направи.
Инга заслуша мъжа си, който й обясни как смята да прекара остатъка от живота си.
На другата сутрин Щофел отиде в банката и с помощта на Мартинус де Йонг изчисли колко може да си позволи да изхарчи през следващите три години.
— Казал ли си на Инга, че искаш да осребриш застраховката „Живот“?
— Тя го предложи — отвърна Щофел.
— За какво смяташ да изразходваш парите?
— Като начало ще купя книги на старо, топки за ръгби и бухалки за крикет втора употреба.
— Можем да ти помогнем, като удвоим сумата, която възнамеряваш да похарчиш — предложи изпълнителният директор.
— Как ще стане това? — поинтересува се Щофел.
— Като използваме излишъците във фонда за спорт.
— Но той е само за бели.
— Че ти какъв си, нали си бял! — възкликна Де Йонг. Известно време мълча, сетне добави: — Не си въобразявай, че тази трагедия ти е отворила само на теб очите. Сега си в положението да… — Той се подвоуми.
— Да?… — повтори Щофел.
— Да накараш други, по-предубедени от теб, да осъзнаят грешките си от миналото.
Същия следобед Щофел отиде отново в Кросроудс. Часове наред обикаля градчето, докато накрая избра парче земя, вместено между ламаринените бараки и съборетините. Не беше равно, но инак пасваше чудесно като форма и размер и наобиколен от стотици малчугани, Щофел взе да отмерва с крачки игрището.
На другия ден някои от хлапетата му помогнаха да очертае страничните линии и да забие по ъглите флагчетата.
Четири години, един месец и единайсет дни Щофел ван ден Берг ходеше всяка сутрин в Кросроудс, където преподаваше английски на децата в онова, което поне на хартия се водеше училище. Следобед провеждаше със същите деца тренировки по ръгби или крикет — според годишното време. Вечер обикаляше улиците и се мъчеше да убеди младежите да не участват в банди, да не вършат престъпления и най-вече да не припарват до дрогата.
Щофел ван ден Берг умря на 24 март 1994 година, няколко дни преди Нелсън Мандела да бъде избран за президент. И той като Базил Д’Оливейра бе дал своя скромен принос за разгрома на апартейда.
На погребението се стекоха над две хиляди души, дошли от всички кътчета на страната да му отдадат последна почит.
Журналистите така и не постигнаха единодушие кои сред опечалените са били повече: чернокожите или белите.