Бях се облякъл набързо в кадемлийския си италиански костюм на Корнелиани — носех го в дните, когато се издава присъда. Тъй като не бях влизал в съд от цяла година и не бях присъствал на издаване на присъда още по-отдавна, трябваше да го извадя от найлоновия калъф, който висеше в дъното на гардероба. После потеглих за центъра, без да се бавя; мислех си, че може би самия мен ме очаква някаква присъда. По пътя си припомнях делата и клиентите, които бях оставил преди година. Доколкото знаех, бях се погрижил за всички, но може да имаше някаква жалба или пък Холдър беше чула някакъв слух и провеждаше разследване. Влязох в съдебната й зала със силно безпокойство. Повикването, при който и да е съдия обикновено не вещае нищо добро, още повече при председателя на Съдебния съвет.
В залата беше тъмно и секретарското място до банката пустееше. Минах през вратичката в парапета и вече се насочвах към вратата, водеща към задния коридор, когато тя се отвори и отвътре излезе секретарката Микейла Гил. Жена иначе с приятна външност, напомняше ми за учителката ми в трети клас. Но явно не очакваше да види мъж, сепна се и за малко да изпищи. Побързах да се представя, преди да се е затичала към паникбутона на съдийската банка. Секретарката си пое дъх, след което ме покани да вляза.
Съдия Холдър бе сама в кабинета си, седнала зад масивно бюро от тъмно дърво. Черната й тога висеше на закачалка за шапки в ъгъла. Холдър носеше тъмнолилав костюм с консервативна кройка. Беше привлекателна и стегната, някъде на петдесет и пет, със стройно тяло и късо подстригана кестенява коса.
Не я познавах лично, но бях чувал за нея. Беше работила двайсет години като прокурор. Отговаряше на наказателните процеси, беше водила няколко големи дела и беше известна с това, че издава максимални присъди. Тъкмо затова след първия й мандат избирателите бяха гласували за нея. Четири години по-късно я бяха избрали за председател на Съдебни съвет и оттогава заемаше този пост.
— Благодаря, че дойдохте, господин Холър — каза тя. — Радвам се, че секретарката ви най-после е успяла да ви открие.
В гласа й звучаха нетърпеливи, ако не и повелителни нотки.
— Тя всъщност не ми е секретарка, госпожо съдия, но все пак ме намери. Съжалявам, че ви забавих.
— Е, нали сте тук. Не се познаваме лично, нали?
— И аз така мисля.
— Е, така ще издам възрастта си, но всъщност веднъж бях прокурор в процес, в който баща ви беше адвокат. Едно от последните му дела, струва ми се.
Налагаше се да коригирам преценката си за възрастта й. Трябваше да е поне на шейсет, щом с баща ми се бяха засичали в съда.
— Всъщност бях трети прокурор по делото, току-що завършила Юридическия факултет на Университет на Южна Калифорния, абсолютна новачка. Искаха да ми осигурят известен съдебен опит. Гледаше се дело за убийство и ми дадоха да разпитам един свидетел. Цяла седмица се готвих за разпита, а баща ви съсипа човека за десет минути. Спечелихме делото, обаче никога не забравих този урок. Бъди готова за всичко.
Кимнах. Неколцина по-възрастни адвокати през годините ми бяха разказвали истории за Мики Холър-старши. Самият аз едва го помнех. Преди да успея да попитам съдията за делото, във връзка, с което го е срещала, тя продължи:
— Но не ви повиках за това.
— Очевидно, госпожо съдия. Явно е нещо… доста спешно?…
— Да. Познавахте ли се с Джери Винсънт?
Употребата на минало време ме смая.
— С Джери ли? Да, познавам Джери. Какво е станало?
— Мъртъв е.
— Мъртъв?!
— По-точно убит.
— Кога?
— Снощи. Съжалявам.
Сведох очи и погледнах табелката на бюрото й. „Съдия М. Т. Холдър“, пишеше с курсив върху дървената подставка с церемониално чукче, писалка и мастилница.
— Бяхте ли близки?
Труден въпрос, чийто отговор не знаех. Без да вдигам поглед, отвърнах:
— Участвали сме в дела един срещу друг, когато той работеше в прокуратурата, а аз бях служебен защитник. И двамата горе-долу едновременно напуснахме, на да започнем частна практика, и двамата имахме самостоятелни кантори. През годините сме работили заедно по няколко случая, процеси, свързани с дрога, и взаимно се подсигурявахме, когато се наложи. От време на време той ми прехвърляше по някой клиент, когато не искаше да се занимава с него.