— Не, господине, никога не съм имала такава дреха.
— О, това изяснява нещата — и като се извини, Холмс излезе след инспектора.
Повървяхме малко през полето и стигнахме до падината, в която е било намерено тялото. На ръба й растеше храстът, на който се бе закачила мушамата.
— Доколкото разбирам, онази нощ не е имало никакъв вятър — каза Холмс.
— Никакъв, наистина, но е валял силен дъжд.
— В такъв случай мушамата не е била довята до храста, а нарочно е била оставена там.
— Да, била е оставена.
— Изключително интересно. Предполагам, че пръстта е доста отъпкана. Несъмнено от понеделник насам много хора са се извървели оттук.
— Постлахме в единия край рогозка и всички стояхме на нея.
— Отлично.
— В тази чанта сложихме един от ботушите на Стрейкър, едната обувка на Фицрой Симпсън и подкова от Сребърен пламък.
— Драги ми инспекторе, вие надминавате себе си!
Холмс взе чантата, спусна се в падината и премести рогозката към средата. После се просна отгоре й, опрял брада върху дланите си, и започна внимателно да разглежда следите в калта пред себе си.
— Виж ти! — възкликна неочаквано. — Какво е това?
Беше полуизгоряла восъчна клечка кибрит, толкова окаляна, че отначало ни заприлича на съчка.
— Не проумявам как съм могъл да я пропусна — каза инспекторът с израз на раздразнение.
— Била е невидима, заровена в калта. Самият аз я видях, защото я търсех.
— Какво! Очаквали сте да я намерите?
— Смятах, че не е невъзможно.
Той извади от торбата обувките и сравни подметките със следите по земята. После се покатери до ръба на падината и приклекна сред папратите и храстите.
— Май няма никакви други следи — каза инспекторът. — Много внимателно прегледах земята на стотина метра във всички посоки.
— Наистина! — каза Холмс, като се изправяше. — Ще е съвсем неуместно да повтарям същото след думите ви. Но ми се иска, преди да се е стъмнило, да се поразходя из полето, за да се подготвя за утре. Смятам да сложа в джоба си тази подкова за късмет.
Полковник Рос, който проявяваше известни признаци на нетърпение при спокойния и систематичен метод на работа на моя приятел, погледна часовника си.
— Инспекторе, моля ви да се върнете с мен — каза той. — Бих искал да се посъветвам с вас по някои въпроси, а най-вече дали не съм длъжен пред хората да извадя името на коня от стартовия списък.
— Категорично не — извика решително Холмс. — На ваше място бих го оставил.
Полковникът се поклони.
— Много се радвам, че имах възможност да науча мнението ви, господине. Щом свършите с обиколката, ще ни намерите в дома на клетия Стрейкър и заедно можем да се върнем в Тависток.
Той пое назад с инспектора, а ние с Холмс тръгнахме бавно през степта. Слънцето започваше да се скрива зад конюшнята в Мейпълтън и широкото хълмисто поле пред нас се обагряше в златисто, което стигаше до наситено ръждиво-червеникаво от вехнещите папрати и къпиновите храсти. Но моят приятел, потънал в дълбок размисъл, изобщо не забелязваше красотата на пейзажа.
— Ето как стоят нещата, Уотсън — обади се той накрая. — Можем да оставим за миг въпроса, кой е убил Джон Стрейкър, и да се ограничим да разберем какво е станало с коня. И така, ако предположим, че е избягал през нощта след трагедията, къде може да е отишъл? Конят е стадно животно. Оставен на воля, инстинктът му би го отвел обратно или в Кингс Пайлънд, или в Мейпълтън. Защо му е да препуска из полето? Със сигурност щяха да го видят досега. И защо им е на циганите да го крадат? Те винаги изчезват, щом чуят за неприятности, защото не искат да си имат работа с полицията. Не могат и да се надяват да продадат такъв кон. Рискът ще е огромен, а няма да спечелят нищо. Това е пределно ясно.
— Тогава къде е?
— Вече казах, че сигурно е отишъл или в Кингс Пайлънд, или в Мейпълтън. Няма го в Кингс Пайлънд, следователно е в Мейпълтън. Да приемем тази работна хипотеза и да видим докъде ще ни отведе. Както отбеляза инспекторът, в тази част на полето почвата е много твърда и суха. Но към Мейпълтън платото се снишава и ей там виждам една долчинка, която сигурно е била влажна в понеделник през нощта. Ако предположението ни е правилно, значи конят е минал оттам и можем да потърсим следите му.
Вървяхме доста енергично по време на този разговор и след няколко минути стигнахме до долчинката. Холмс ме помоли да тръгна надясно, а той пое наляво по склона, но не бях изминал и петдесет крачки, когато той извика и видях, че ми маха. Следата беше ясно очертана в меката пръст пред него, подковата, която извади от джоба си, напълно съвпадаше с отпечатъка.