— Ето колко е ценно въображението — каза Холмс. — То е единственото достойнство, което липсва на Грегъри. Докато ние си представихме какво е можело да се случи, действахме в съответствие с това предположение и се оказахме възнаградени. Да вървим нататък.
Прекосихме мочурливата долчинка и продължихме половин километър по суха и твърда почва. После земята пак се снишаваше и отново открихме следите. Изгубихме ги за известно време, но пак ги хванахме съвсем близо до Мейпълтън. Холмс ги видя пръв и ги посочи с тържествуващо изражение. До отпечатъците от копита се виждаше следа от човешки крак.
— Но преди конят беше сам — извиках.
— Точно така. Преди беше сам. Я виж ти, какво е това?
Двойната следа рязко завиваше и поемаше към Кингс Пайлънд. Холмс подсвирна и тръгнахме след нея. Очите му бяха приковани към земята, но аз случайно погледнах малко встрани и с учудване видях същите следи, водещи в обратна посока.
— Браво, Уотсън — каза Холмс, когато му ги посочих, — спести ни продължителна и безплодна разходка. Да проследим накъде се връщат.
Не се наложи да вървим дълго. Следите свършваха пред асфалтова алея, която водеше към портите на конюшнята в Мейпълтън. Щом приближихме, отвътре изскочи един коняр.
— Вървете си, не позволяваме тук да се навъртат безделници — рече той.
— Исках само да попитам — каза Холмс, като пъхна палец и показалец в джобчето на жилетката си — дали ще е твърде рано, ако потърсим вашия господар, господин Сайлъс Браун, в пет часа утре сутрин?
— Ни най-малко, господине. Той винаги идва пръв, става в ранни зори. А ето го и него, така че сам ще може да отговори на въпросите ви. Не, сър, недейте, ще ме изхвърли, ако види, че взимам от вас пари. После, ако обичате.
Докато Шерлок Холмс прибираше монетата от половин крона в джоба си, през портата излезе възрастен мъж със свиреп вид, който размахваше ловджийски камшик.
— На какво прилича това, Доусън? — извика той. — Никакви приказки! Хващай се на работа! Ами вие какво търсите тук, по дяволите?
— Искам да поговоря с вас десетина минути, уважаеми господине — каза Холмс с най-благия си глас.
— Нямам време да си приказвам с всеки безделник. Не искам тук да се навъртат непознати. Тръгвайте си или ще насъскам кучетата.
Холмс се наведе и прошепна нещо в ухото на треньора. Той се стресна и целият почервеня.
— Лъжа! — извика. — Чудовищна лъжа!
— Много добре. Тук пред хората ли ще спорим, или ще го обсъдим вътре?
— Хайде, влизайте.
Холмс се усмихна.
— Уотсън, ще те помоля да ме изчакаш няколко минути. Е, господин Браун, на ваше разположение съм.
Холмс и треньорът се появиха отново чак след двайсет минути. Червените отблясъци вече бяха посивели в здрача. За това време със Сайлъс Браун бе настанала поразителна промяна. Лицето му беше пепеляво, капчици пот блестяха на челото му, а ръцете му трепереха и камшикът се люшкаше като вейка на вятъра. Нямаше и помен от грубиянската му надменност, крачеше раболепно до приятеля ми като куче до господаря си.
— Нарежданията ви ще бъдат изпълнени. Всичко ще бъде, както казахте — рече той.
— И да няма и най-малката грешка — отвърна Холмс, като го оглеждаше.
Управителят потрепери, видял заплахата в очите му.
— О, не, няма да има никаква грешка. Там ще бъде. Да възстановя ли преди това предишното положение?
Холмс помисли малко и избухна в смях.
— Не, недейте. Ще ви пиша какво да правите. И без никакви номера, иначе…
— О, можете да ми се доверите, уверявам ви!
— Да, смятам, че наистина мога да ви се доверя. Е, утре ще ви изпратя съобщение.
Той се завъртя на пети, без да забелязва подадената трепереща длан, и двамата поехме към Кингс Пайлънд.
— Рядко съм срещал по-съвършена смес от грубиян, страхливец и подлец — отбеляза Холмс, докато крачехме нататък.
— Значи конят е у него, така ли?
— Опита се да ме заплашва, но аз така точно му описах какво е правил онази сутрин, че сега е напълно убеден, че съм го проследил. Ти, разбира се, забеляза необичайните четвъртити върхове на онези отпечатъци, и това, че неговите ботуши бяха точно такива. Освен това, естествено, никой слуга не би дръзнал да стори подобно нещо. Разказах му как, след като е станал първи както обикновено, е забелязал някакъв кон да се лута в равнината и е отишъл при него. Описах изумлението му, когато е разбрал по бялото петно на челото, че случайността е изпратила в ръцете му единствения кон, способен да победи онзи, на който той самият е заложил. Първата му мисъл била да го върне в Кингс Пайлънд, но дяволът му подшушнал как да скрие коня, докато мине състезанието, така че се върнал и го скрил в Мейпълтън. Когато му описах всички подробности, се предаде и мислеше само как да отърве кожата.