Докато каретата спираше при оградата до голямата трибуна, хвърлих поглед на залаганията.
Купата на Уесекс. Залог 50 златни лири, 1000 златни лири добавка за коне на четири и пет години. Втори — 300 лири. Трети — 200 лири. Разстояние — една миля и пет осми.
1. Негро, собственик господин Хийт Нютън (червена шапка, светлокафяв жакет);
2. Пюджилист, собственик полковник Уордлоу (розова шапка, синьо-черен жакет);
3. Десбъро, собственик лорд Бекуотър (жълта шапка и ръкави);
4. Сребърен пламък, собственик полковник Рос (черна шапка, червен жакет);
5. Ирис, собственик херцог Балморал (жълт жакет на черни райета);
6. Распър, собственик лорд Сингълфорд (лилава шапка, черни ръкави).
— Оттеглихме другия си кон и възложихме всичките си надежди на вашата дума — каза полковникът. — Ей, какво става? Сребърен пламък е фаворит?
— Пет към четири срещу Сребърен пламък! Пет към четири ад загуба на Сребърен пламък! Петнайсет към пет срещу Десбъро! Пет към четири за всички останали!
— Ето ги! — извиках аз. — И шестте коня са там!
— И шестте коня! Значи моят кон ще бяга — извика полковникът, силно възбуден. — Но аз не го виждам. Моите цветове не са минали.
— Само пет са минали досега. Сигурно това е той.
Докато говорех, от заграденото място, където се намираха теглилките, излезе силен дорест жребец и претича край нас в лек галоп. Жокеят на гърба му носеше познатите цветове на полковника — червено и черно.
— Това не е моят кон — извика собственикът. — Той няма бяло петно. Какво сте направили, господин Холмс?
— Добре де, да видим как ще се представи каза невъзмутимо приятелят ми.
В продължение на няколко минути той се взираше през моя бинокъл.
— Прекрасно! Отличен старт! — извика внезапно. — Ето ги, тъкмо завиват!
От каретата чудесно виждахме как излизат на правата. Шестте коня бяха толкова близо елин до друг, че едно покривало би могло да ги покрие, но на средата жълтият цвят на Мейпълтън излезе напред. Още преди да стигнат до нас обаче, силите на Десбъро намаляха и жребецът на полковника, който устремно го изпревари, пресече финала с шест дължини преди своя съперник. Ирис на херцог Балморал финишира трети.
— Значи все пак спечелих — каза полковникът задъхано и прекара ръка през очите си. — Признавам, нищичко не разбирам. Не мислите ли, че пазихте тайната си достатъчно дълго, господин Холмс?
— Определено, полковник. Ще научите всичко. Да отидем заедно да погледнем жребеца. Ето го — продължи той, докато си проправяхме път към ограденото място с теглилките, където се допускаха само собствениците и техни приятели. — Трябва само да изчистите главата и крака му със спирт и ще установите, че това е добрият стар Сребърен пламък.
— Направо невероятно!
— Открих го в ръцете на един мошеник и си позволих да го пусна в състезанието така, както пристигна.
— Добри ми господине, направили сте чудеса. Жребецът изглежда в отлична форма. Никога не е тичал по-добре. Дължа ви хиляди извинения, че се усъмних в уменията ви. Направихте ми огромна услуга, като ми върнахте коня. Но ще ви бъда безкрайно задължен, ако хванете и убиеца на Джон Стрейкър.
— Вече го сторих — каза спокойно Холмс.
Двамата с полковника изумени се втренчихме в него.
— Хванали сте го? Къде е тогава?
— Тук.
— Тук ли? Къде?
— В момента стои пред мен.
Полковникът се зачерви от яд.
— Напълно съзнавам, че съм ви задължен, господин Холмс, но приемам думите, които току-що изрекохте, или за лоша шега, или за обида.
Шерлок Холмс се засмя.
— Уверявам ви, нямах предвид вас, полковник, истинският убиец е точно зад гърба ви!
Той направи няколко крачки и сложи ръка върху лъскавата шия на породистото животно.
— Конят! — извикахме едновременно с полковника.
— Да, конят. И ще разберете, че вината му не е толкова голяма, като ви кажа, че го е сторил при самозащита, а Джон Стрейкър е бил напълно недостоен за вашето доверие. Но чувам камбаната и тъй като съм заложил известна сума на следващата гонка, да отложим пространните обяснения за по-подходящ момент.
Седнали в ъгъла на пулмановия вагон, с полковника не усетихме никаква досада от дългия път до Лондон, погълнати от разказа на нашия спътник за събитията в конюшнята в Дартмур през онази нощ и за методите, чрез които ги бе разкрил.
— Признавам — каза той, — че всички хипотези, които си бях съставил от репортажите във вестниците, бяха напълно погрешни. Имаше неща, които щяха да ми подскажат много повече, ако не бяха затрупани от други подробности, скриващи истинското им значение. Тръгнах към Девъншър с убеждението, че Фицрой Симпсън е истинският виновник, макар, естествено, да виждах, че доказателствата срещу него изобщо не са пълни. Именно във файтона, точно когато стигнахме до дома на треньора, ми хрумна колко е важно овнешкото с къри. Може би си спомняте, че бях разсеян и останах седнал, след като вие слязохте. Чудех се как съм могъл да пропусна толкова очевидна следа.