— Да, по дяволите!
— Ще получа ли точки за непълни отговори? — поинтересува се тя с лека усмивка, която сметна за подходяща за случая.
— Очаквам един-единствен отговор — избоботи той и големите му ръце здраво стиснаха талията й.
— О, Боже — каза тя и като видя как веждите му се сключиха като големи тъмни крила, добави с усмивка. — Не, не съм била с друг.
Той се изсмя високо и я целуна по носа.
— Обожавам те!
— Само докато остана единственият предмет на твоето обожание.
— Но ти си, винаги си била и ще бъдеш. Това достатъчно ли е, или ще трябва да се закълна писмено в родителите си, че не съм докосвал жена от месеци?
— Като стана дума за родители, държа да ти кажа, макар да не искам да ти създавам неприятности точно сега, когато всичко е просто прелестно — тя беше замаяна от щастие, а също и той. Иначе Емпрес едва ли щеше да си позволи такава прямота, — че нямам никакво намерение да живея в ранчото. Това, че ще се оженим, съвсем не означава, че автоматично ще се превърна в част от империята на семейство Брадок-Блек.
Животът в ранчото беше прекалено труден за нея. Всички бяха истинско олицетворение на вежливостта, но в къщата винаги имаше някакви адвокати и счетоводители, а трите телефона постоянно звъняха, защото многобройните компании непрекъснато се нуждаеха от пари, наставления и спешна помощ. Държеше се като егоист, но искаше Трей само за себе си.
— Кой говори за женитба? — иронично попита Трей и за първи път видя нагледно какво значи да си като ударен от гръм.
— Да извикам ли обратно дука? — заплашително попита Емпрес, когато успя да си поеме дъх.
— Какво ще кажеш за утре в десет? — по устните му се разля слънчева усмивка.
— Звучи прекрасно. — В гласа й се чувстваше увереност.
— Така си и мислех!
— Нахалник такъв. Да не би да мислиш, че всяка жена по света умира да се ожени за теб?
— Няма значение — скромно каза той. — Стига ми, че веселата парижка вдовица ми даде съгласието си.
— Обичам те! — прошепна тя.
— Оттук нататък ти си моят живот, скъпа — отвърна той и я целуна нежно, като че ли го правеше за пръв път. — Ела у дома. — Дъхът му изгаряше устните й. — Върни се с мен у дома. — Ръцете му галеха косите й.
— В планината?
Той кимна.
— Преди да тръгна Уинтър Маунтинс изглеждаше синя. Тук-там минзухарите вече надничаха изпод снега. Детелината тъгува по теб. — Ръцете му погалиха гърба й и той се усмихна единствено за нея.
— Пролет — въздъхна Емпрес и си припомни величествения покой на природата и обещанията, които й прошепна Трей в среднощната тишина в леглото им в колибата.
— Първата ни пролет в Уинтър Маунтинс, както ти обещах.
Гласът му беше тих и нежен, а спомените му от планинската долина преливаха от болезнен копнеж. Колко богати бяха тогава, колко крехко бе всичко… и как едва не го изгубиха.
— Дали ще бъде същото?
Той разбра какво искаше да го попита тя.
— Дори и по-хубаво — окуражително й се усмихна той. — Ще построя къща за теб.
— С балкони? — нежно попита тя.
Той се усмихна и кимна.
— И с кулички.
Той я целуна точно когато тя се канеше да каже „Да“.
— Със стаи за децата?
Той изведнъж се сети за нещо и виновно попита:
— Те дали ще искат да се върнат?
— Не знаеш колко трудно ги накарах да тръгнат от там — засмя се Емпрес.
— Добре, тогава ще има и стаи за децата.
— И детска за Макс? — добави тя.
— За него и за малкото ми русо момиченце — дрезгаво каза той, а очите му отразяваха любовта, от която преливаше сърцето му. Трей зарови пръсти в косите й и я целуна пламенно и нежно. Телата им изтръпнаха от удоволствие.
Вратата на библиотеката остана заключена чак до десет часа сутринта.
ЕПИЛОГ
На следващата пролет в Уинтър Маунтинс се роди момиченце, което кръстиха Соланж Брадок-Блек, на галено Съни.
Кръстницата й, Дейзи, замина за Париж, за да се погрижи за новото положение на кръщелницата си като наследница на частта от състоянието на Джордан, принадлежала на Емпрес.
Съвсем случайно тя срещна дук дьо Век и двамата от пръв поглед почувстваха взаимна антипатия. Тя се владееше великолепно, държеше се резервирано и бе недостъпна за прекалено силното му очарование. Той се държеше по същия начин. Това, че не си допаднаха, бе съвсем естествено.
Освен всичко Дейзи беше тайнствено и екзотично красива и много умна. Той не познаваше друга жена — прокурор.
„Предизвикателство, мислеше си той, невероятна съблазън.“
Оказа се нещо много по-голямо — мрачна и всепоглъщаща страст.