— Ах, ти, немирно момче! — порица го Ема и го тупна с ветрилото от слонова кост по рамото. — Някой ден ще трябва доста да се потрудиш, за да промениш ужасните си маниери.
Гневните и резки думи бяха смекчени от усмивката, която Ема не успя да прикрие, а стрелкащите го кафяви очи бяха изпълнени с привързаност и нежност.
— Е, ако това „някой ден“ се намира някъде в далечното неясно бъдеще — провлачи глас Трей, след което продължи: — Хайде, ела да поднеса комплиментите си на Ерик, при което можеш да му кажеш, че заслужава поне още пет хиляди, благодарение на Gymnopedies.
И като я прихвана внимателно под лакътя, Трей я поведе между тълпите от любители на музиката, струпани във високия музикален салон.
— Вече и бездруго му плащам много повече, отколкото на Ляпунов — възпротиви се Ема, докато заобикаляха губернатора и неговата съпруга, разменяйки си взаимно усмивки и поздрави.
— Е — започна Трей, като междувременно взе чаша шампанско от една от масите и я подаде на Ема, — по мое лично мнение, той е много по-добър от Ляпунов.
— Щом считаш, че е толкова добър, ти му плати повече! — заяви Ема и изпи на една глътка шампанското. Начинът й на пиене наподобяваше твърде много говора й — безцеремонен и директен.
Трей вежливо пое чашата й и я остави настрана, след което се обърна отново към нея:
— Той няма да приеме пари от мен, а освен всичко съм убеден, че ти самата не би постъпила така.
Ема спря рязко, обърна се към Трей и срещна изящно изваяното му лице, подчертано от дългата лъскава гарвановочерна коса. С типичния си язвителен, безапелационен и делови тон, с който бе свикнала да работи в собствената си банка, издигнала се на първо място в околността, Ема запита:
— И какво би направил, ако напълня джоба на приятеля ти с още пет хиляди?
Трей отвърна хладнокръвно и отмерено:
— Бих дошъл на някоя от твоите вечери и дори бих се съгласил да забавлявам онази твоя племенница, която ми натрапваш открай време. — Трей се усмихна ведро и намигна, което накара Ема да си спомни баща му отпреди двайсет и повече години. Нямаше жена, която да не желаеше бащата, а сега и със сина положението не се беше променило.
— Бедното създание си мисли, че е влюбено в теб — призна Ема, при което повдигна едната си вежда и продължи: — Ще ти дам всичките си пари, ако се ожениш за нея. И без това щях да ги дам на нея.
— За Бога, Ема — Трей беше шокиран не толкова от нейната откровеност, колкото от самата мисъл за женитба. — Нима изглеждам така, сякаш ще се продавам на търг. Притежавам повече пари, отколкото са ми необходими.
— Но си нямаш съпруга! — дружелюбно подметна Ема.
— И не изпитвам никаква нужда от такова нещо! — повиши тон Трей, при което околните гости извърнаха любопитно глави. Трей мигом снижи глас и измърмори: — Хайде, Ема, не го вземай толкова навътре! Просто дай допълнителното възнаграждение от пет хиляди на Ерик и аз давам дума в името на дедите си, че ще бъда толкова добър с твоята племенница, че ще се усмихва цяла седмица след това.
— Ах, ти, самонадеян мошенико, толкова си очарователен — съвсем като баща си. Знаеш ли, аз го познавах, преди да се срещнат с майка ти, от времето, когато всяка дама във Вирджиния сити бе готова да разкрепости схващанията си и най-либерално да покани на вечеря един индианец.
— Не всичко е точно така, както изглежда, Ема. Жените често желаят неща, които не могат да си позволят. Просто го считат за вид предизвикателство — опроверга я Трей с най-естествен тон, макар че имаше всички основания да се гордее със себе си и произхода си.
— Все някой ден ще намериш жената, за която ще пожелаеш да се ожениш — заяви Ема, като считаше с това да приключи разговора.
— Между другото… обсъждахме въпроса за петте хиляди — осмели се да напомни Трей с ясното съзнание, че въпросът за неговата евентуална женитба е последното нещо, за което има желание да говори. В неговия списък по приоритети той стоеше на второ място след възможността за едномесечен престой в Антарктика.
— В такъв случай, утре си канен на вечеря у дома.
Трей се усмихна и протегна ръка с думите:
— Дадено, договорихме се.
— Ако толкова много те интересува, ще го видя по-късно — дяволито подмяташе Валери на Сирила Шоръм.
Те се бяха настанили на два стола около малка масичка, на която бе разположен сребърен сервиз за чай.
— Не ти вярвам — предизвикателно й отвърна Сирила.
„Ех, ти, жалка, дребна нещастнице, помисли си Валери, яд те е, защото той дори не поглежда към теб“. И продължи на глас:
— Искаш ли да следиш тайно отнякъде? Мога да те скрия в килера например — думите й прозвучаха ехидно и с явно презрение.