— Стани отново една от нас — изрече Шеридан, когато иглата на татуиста докосна лицето ми. — Признай греховете си и потърси изкуплението. Присъедини се към нашата битка да опазим човечеството от покварата на вампирите и дампирите. Те са създания на злото и не са част от естествения порядък.
Настръхнах и това нямаше нищо общо с иглата, пронизваща кожата ми. Ами ако това, което ми бяха казали, не е вярно? Ако човешката магия не може да ме предпази? Ако в този момент мастилото на алхимиците прониква в кръвта, използвайки коварната си сила, за да деформира мислите ми? Това беше един от най-големите ми страхове — да манипулират съзнанието ми. Тази мисъл ме скова от ужас и аз почувствах, че се задушавам. Татуистът спря и попита дали не ме боли. Преглътнах и поклатих глава, за да продължи, опитвайки се да прикрия паниката си.
Когато той свърши, не мислех, че се чувствам по-различно. Все още обичах Ейдриън и приятелите ми морои и дампири. Дали това беше достатъчно? Или мастилото щеше да започне да действа след известно време? А ако моята магия не е могла да ме защити, ще намеря ли достатъчно сили, за да се спася? Очевидно бях преодоляла предишното опресняване на татуировката. Дали и този път щеше да се получи?
Когато татуистът приключи с работата си, Шеридан ме поведе навън, бъбрейки непринудено, като че ли току-що съм посетила салон за красота, а не съм била подложена на опит да манипулират разума ми.
— Аз винаги се чувствам толкова освежена след тази процедура. А ти?
За мен беше непонятно, че тя можеше да се държи толкова безгрижно, като че ли бяхме две приятелки, излезли на разходка, когато тя и алхимиците ме бяха затворили за месеци, гладуваща и полугола, в тъмната килия. Нима очакваше да бъда благодарна за душа и топлите дрехи и да им простя всички изтезания? Да, осъзнах след минута, тя наистина го очакваше. Навярно имаше много хора, излезли от онзи мрак и готови на всичко, за да си върнат обичайните житейски удобства.
Докато се изкачвахме с асансьора към друг етаж, забелязах, че мислите ми са се прояснили и сетивата ми са много по-изострени, отколкото през последните месеци. Навярно имаше основателна причина. Вече не ме упояваха с онзи газ, не и докато Шеридан беше с мен, и вероятно това бяха първите глътки чист въздух, които вдишвах от дълго време. Досега не бях осъзнала шокиращата разлика. Сега Ейдриън може би щеше да ме достигне в съня, но това трябваше да почака. Поне бих могла отново да упражнявам магиите си сега, когато организмът ми не беше отровен от опиатите, и се надявах, че ще съм достатъчно силна, за да се боря срещу последиците от татуировката. Трябваше да издебна момент, когато нямаше да ме наблюдават, което обаче беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
В следващия коридор, по който поехме, имаше редица от еднакви стаи с отворени врати и вътре се виждаха тесни легла. Продължих да следя зорко всичко, покрай което минавахме — всеки етаж и стая, търсейки някакъв изход, който, изглежда, обаче не съществуваше. Шеридан ме въведе в стая, върху чиято врата бе изписана цифрата осем.
— Винаги съм смятала, че осем е щастливо число — довери ми тя. — Римува се с велик. Тя кимна към едното от двете легла в стаята. — Онова е твоето.
За миг толкова се потресох от вида на леглото, че не осъзнах цялото значение на думите й. Не че изглеждаше удобно, но все пак беше легло. Не можеше да се сравнява с бетонния под на килията, независимо от грубия матрак и тънките чаршафи от същия плат, каквато беше и ризата, която доскоро носех. Несъмнено можех да спя на това легло. Можех да спя и да сънувам Ейдриън…
— Съквартирантка ли имам? — попитах, когато най-после забелязах другото легло. Беше трудно да се каже дали стаята е обитавана, тъй като нямаше никакви лични вещи.
— Да. Казва се Ема. От нея можех да научиш много. Ние сме изключително горди с напредъка й — рече Шеридан и заизлиза от стаята. Очевидно нямаше да се задържим дълго тук. — Хайде да вървим. Сега ще се срещнеш с нея и останалите.