— А какви са вашите доказателства?
Този глас на несъгласие беше като шок за всички присъстващи — особено когато осъзнаха, че беше моят. Искаше ми се да се сритам здравата и да си взема думите обратно. Само преди два часа ме освободиха от килията! Но вече бе твърде късно — изречени думи, хвърлен камък. Като оставим настрана личния ми интерес към мороите, аз просто не можех да понасям, когато хората представят предположенията и сензациите като факти. Алхимиците би трябвало да го отчетат, имайки предвид, че точно те ме бяха обучили в изкуството на логиката.
Всички отново се вторачиха в мен, а Харисън се приближи към моя чин.
— Ти си Сидни, нали? Много е приятно да те видя в клас, след като съвсем наскоро си приключила времето за размисъл. А още по-приятно е да чуя мнението ти толкова скоро след присъединяването ти към нас. Повечето от новодошлите изчакват благоприятен момент, за да се включат в разговора ни. А сега… ще бъдеш ли така любезна да повториш какво каза преди малко?
Преглътнах и отново се проклех мислено за невъздържаността, ала беше прекалено късно да си взема думите назад.
— Попитах какви са вашите доказателства, сър. Това, което казахте, беше интересно и дори изглеждаше разумно, но ако нямаме доказателства, с които да подкрепим казаното, тогава самите ние ще станем като чудовищата, които сеят лъжи и пропаганда.
Всички около мен дружно ахнаха. Харисън присви очи.
— Разбирам. В такъв случай ти имаш ли обяснение, базирано на „доказателство“? — Нова порция въздушни кавички.
Защо, защо, защо просто не си премълчах?
— Ами, сър — подех бавно, — дори да съществуваха толкова много пазители дампири, колкото са стригоите, дампирите пак няма да бъдат достойни съперници. Почти винаги стригоите са по-бързи и по-силни и макар някои дампири да се сражават индивидуално, много по-често преследват групово стригоите. Ако се анализира действителната популация от дампири, ще се убедите, че тя не може да се сравнява с тази на стригоите. Стригоите далеч превъзхождат по численост дампирите. Те не могат да се размножават така лесно като мороите и хората — или дори като стригоите, ако може така да се каже.
— Е, от това, което казваш — заговори Харисън, — разбирам, че ти си експерт по размножаване с морои. Може би си лично заинтересувана да подпомагаш увеличаването на броя на дампирите, така ли е?
В класа се разнесе кикот и аз, за свой ужас, осъзнах, че се изчервявам.
— Изобщо нямах това предвид, сър. Просто казвам, че ако смятаме обективно да анализираме причината защо…
— Сидни — прекъсна ме той, — опасявам се, че ние нищо няма да анализираме, тъй като е очевидно, че не си напълно подготвена да участваш в разискванията заедно с нас.
Сърцето ми замря. Не, не, не. Няма да ме върнат в мрака, не и когато току-що се бях измъкнала оттам.
Нямах представа какво означаваше това, но двама едри мъжаги в костюми внезапно нахълтаха в класната стая, която вероятно е била по постоянно наблюдение. Опитах се да протестирам пред Харисън, но мъжагите на бърза ръка ме извлякоха в коридора, преди дори да успея да обясня или да призная вината си пред инструктора. Вместо това се опитах да споря с мъжагите, настоявайки, че не съм била правилно разбрана и че ако ми дадат втори шанс, ще можем да се разберем. Те останаха мълчаливи, с каменни лица, стомахът ми се сви ужасено при мисълта, че отново ще ме заключат в тъмната килия. Бях се отнесла толкова снизходително към това, което възприемах като интелектуални игри на алхимиците, свързани с човешкия комфорт, че не осъзнах колко зависима съм станала от тях. Мисълта отново да бъда лишена от достойнство и задоволяване на основните нужди беше непоносима за мен.
Но този път ме отведоха един етаж по-долу, а не обратно на нивото с килиите. И помещението, в което ме въведоха, беше толкова ярко осветено, че очите ме заболяха. Най-отпред се виждаше голям монитор, както и широко кресло с белезници, прикрепени към облегалките за ръцете. Шеридан стоеше до креслото, както винаги спокойна и ведра… размахвайки спринцовка в ръка.