Но това не беше малка спринцовка на татуировчик. Беше голям, страховит инструмент, от тези, които се използваха за инжекциите в болниците.
— Сидни — рече с меден глас тя, докато мъжете ме завързваха в креслото, — колко жалко, че се налага толкова скоро да се видим отново.
Глава 4
Ейдриън
Имах толкова много въпроси към майка ми, че не знаех откъде да започна. Ала най-вече ме вълнуваше какво правеше тя сега тук, тъй като съвсем доскоро излежаваше присъда заради лъжливи показания и възпрепятстване на разследване за убийство.
— По-късно ще имаме достатъчно време да поговорим — настоя тя. — Сега закъсняваме за самолета. Хей, момче от човешката раса, можеш ли да ни намериш един куфар?
— Името му е Трей — казах аз. — И не ми е камериер, а съквартирант. — Отидох до дрешника и извадих куфара, който бях купил при пристигането ми в Палм Спрингс. Мама го взе и започна да опакова вещите ми, все едно отново бях осемгодишен.
— Заминаваш ли? — попита Трей, шашнат не по-малко от мен.
— Предполагам, че да. — Замислих се и внезапно идеята ми се стори страхотна. Защо да се измъчвам още тук, насред пустинята? Сидни изчезна. Джил все по-успешно се учеше да блокира телепатичната ни връзка благодарение на пиянските ми изстъпления напоследък. Освен това й оставаше само месец до завършването на гимназията. — Да — заговорих по-уверено. — Наистина заминавам. Наемът за квартирата е предплатен за цялата есен, така че ти можеш да останеш тук.
Трябваше да се махна от това място, където всичко ми напомняше за Сидни. Тя присъстваше навсякъде, накъдето и да погледна, не само в този апартамент, но и в „Амбъруд“ и дори в целия Палм Спрингс. Всичко тук ми напомняше за нея. Не се бях отказал да я търся, но можех да продължа да го правя от някое друго място, което нямаше да ми причинява толкова силна болка. Може би това беше новото начало, от което се нуждаех.
Това… а и майка ми се бе върнала! Тя много ми липсваше, разбира се, не както Сидни, а и с нея почти нямах никакви контакти. Майка ми не желаеше да се свързва с мен в сънищата, а баща ми отказваше да изпълнява ролята на пощальон. Тревожех се как Даниела Ивашков оцелява в затвора, но като я наблюдавах сега, ми се струваше, че престоят там изобщо не й се бе отразил. Както винаги беше елегантна, стилно облечена, с безупречен грим и се движеше из стаята със същите целеустремена увереност и авторитет, тъй присъщи за нея — и изиграли важна роля при арестуването й.
— Ето — рече тя, като ми подаде нещо от скрина. — Сложи си ги. Едва ли ще искаш да ги декларираш в багажа си.
Сведох поглед и видях искрящо творение на бижутерското изкуство от диаманти и рубини, инкрустирани в платина — копчета за ръкавели, подарени ми от леля Татяна. Тя ми ги бе дала за „специални случаи“, сякаш имах всякакви основания да нося хиляди долари на ръкавите си. Може би щеше да бъде различно, ако бях останал в кралския двор. В Палм Спрингс те представляваха неудържима съблазън и веднъж ги заложих, тласкан от отчаяната нужда да се сдобия с пари в брой. Преди да ги пъхна в джоба си, за няколко мига ги стиснах толкова силно, че ръбовете на скъпоценните камъни се врязаха в дланта ми.
Майка ми приключи с подреждането на куфара за по-малко от десет минути. Когато изтъкнах, че е опаковала само малка част от вещите ми, тя махна нетърпеливо с ръка.
— Нямаме време. Ще ти купим всичко необходимо в кралския двор.
Така, значи. Отивахме в кралския двор. Не бях твърде изненадан. Семейството ми притежаваше няколко резиденции по целия свят, но кралският двор на мороите в планината Покъноу в Пенсилвания беше основното им местожителство. Честно казано, беше ми все едно къде ще отидем, стига да беше по-далеч оттук.
Заварих в дневната да ни очаква бдителен пазител. Майка ми го представи като Дейл и добави, че е нашият шофьор. Сбогувах се неловко с Трей, който още изглеждаше объркан от внезапния поврат на събитията. Попита дали искам да предаде някакво съобщение от мен на Джил и останалите, което ме накара да се замисля. Накрая поклатих глава.
— Не е нужно.
Джил щеше да разбере защо имах нужда да замина, защо трябваше да се откъсна от спомените и провалите си. Всичко, което можех да й кажа лично, щеше да бледнее пред това, което тя щеше да узнае чрез връзката ни. Можеше да разкаже истината на останалите или да измисли някакво убедително оправдание за заминаването ми. Еди щеше да си помисли, че бягам, но оставането ми тук през последните три месеца ме беше приближило само до нещастието, но не и до Сидни. Може би промяната на обстановката беше точно това, от което се нуждаех.