— Не се и съмнявам — усмихнах й се аз. — Просто не ми се ще да те потискам и обременявам с проблемите си.
— Да ме потискаш и обременяваш? — изсмя се горчиво тя. — Желая ти късмет в начинанието. Преди всичко духът вече върши страхотна работа в тази насока, така че имаш жестока конкуренция. Откакто върнах Олив към живите, аз… не зная… случвало ли ти се е нещо подобно? Да те обгърне тъмна, зловеща пелена на печал и отчаяние?
— Да — кимнах. — Определено съм го изпитвал.
— Е, напоследък, изглежда, ми е ежедневен посетител, което прави живота още по-прекрасен, както не се съмнявам, че можеш да си представиш. А междувременно след всички изпитания, които преживях заради Олив, тя избяга, за да дири някакво проникновение, реши, че се нуждае от „време за усамотение“, за да помисли за всичко, което се е случило! Някак си винаги успява да прекрати нашите сънища, които създавам с магията на духа, преди да успея да поговоря с нея. Исках да тръгна да я търся, но Соня настоява да остана тук, за да й помогна с изследванията й върху магията на духа. Настаниха ме в тузарско жилище, но аз не разполагам с постоянни доходи, за да се издържам, затова се хванах на работа като секретарка на половин ден в двореца. Или иначе казано, върша „клиентски услуги“ за шайка егоцентрични и самовлюбени благородници от кралско потекло. Е, това просто е нов кръг на ада. — Нина изведнъж замълча, спомнила си с кого разговаря. — Не се обиждай.
Засмях се, навярно за пръв път от много време.
— Не се обиждам, защото зная точно какъв типаж имаш предвид. Между другото, ако се чуеш със сестра ти, кажи й, че разбива сърцето на бедния Нийл.
— Няма да забравя — отвърна Нина. — Смятам, че той е едно от нещата, за които тя размишлява.
— Това добре ли е, или зле? — поинтересувах се.
— Нямам представа — засмя се тя.
Аз също прихнах и неочаквано реших да приема предложението й.
— Добре. Да вървим да си вземем нещо за хапване… макар че, ако трябва да съм честен, след последните двайсет и четири часа… бих предпочел да пийна. Предполагам, че не мога да те изкуша? — Навярно идеята беше ужасна, но това никога преди не ме бе спирало.
Нина сграбчи ръката ми и ме поведе през поляната към отсрещната сграда.
— Слава богу! — въздъхна. — Вече започвах да си мисля, че никога няма да го предложиш.
Глава 5
Сидни
За миг, когато видях спринцовката в ръцете на Шеридан, помислих, че това е някакъв по-бърз начин за опресняване на татуировката. Като например, вместо да инжектира малки количества от омагьосаното мастило, тя смяташе да ми вкара конска доза, за да се засили внушението за лоялност и безпрекословно подчинение.
Няма значение — опитах се да се убедя. — Човешката магия, която владея, ще ме предпази, колкото и силна да е дозата. Думите звучаха убедително, ала не бях сигурна дали са истина.
Но както се оказа, Шеридан имаше предвид нещо съвсем друго.
— Нещата при теб изглеждаха толкова обещаващи след последния ни разговор — рече ми тя, след като заби иглата в ръката ми. — Не мога да повярвам, че не издържа дори един час без произшествия.
Едва не изтърсих: „Старите навици умират трудно“, но навреме си припомних, че трябва да се държа смирено, ако искам да спечеля благоволението й.
— Много съжалявам — промълвих. — Просто ми се изплъзна. Ще се извиня на Харисън, ако това е всичко…
Някакво странно парене се прокрадна в стомаха ми. Започна като леко смущение, но после продължи да се надига все повече и повече, превръщайки се в силно гадене, което сякаш се разпростря из цялото ми тяло. Като че ли неудържимо цунами заливаше стомаха ми. Главата ми запулсира. Усещах как температурата ми се повишава и ручеи пот се стичат от всяка пора.
— Ще повърна — простенах. Исках да сведа глава, но белезниците върху страничните облегалки ми пречеха да помръдна.
— Не — каза Шеридан. — Не, няма. Не още. Наслаждавай се на шоуто.
Ведно с белезниците, облегалката стягаше глава ми и не ми позволяваше да я завъртя. Можех само да гледам право напред в монитора. Той се включи и аз се подготвих да видя ужасяващи сцени. Но вместо тях видях само морои. Щастливи морои. Морои, приятелски настроени един към друг. Морои, които вършеха най-обикновени неща, някои спортуваха, други се хранеха в ресторанти.
Чувствах се толкова зле, че не разбирах защо ми показват тези нелепи снимки. Единствената ми мисъл беше как час по-скоро да повърна. Приличаше на някоя от онези болести, когато знаеш, че ще се почувстваш по-добре, ако просто изхвърлиш отровата от организма си. Но Шеридан се оказа права. Не можех да заставя тялото си да повърне, колкото и да го желаех. Вместо това бях прикована за креслото, докато отвратителното разяждащо повдигане опустошаваше вътрешностите ми. Заливаха ме агонизиращи пристъпи. Струваше ми се невъзможно да издържам повече. Застенах и затворих очи, за да спра бесния световъртеж в главата, но Шеридан заподозря друга причина за действието ми.