— Недей — рече тя. — Един съвет на професионалист: ще ти бъде много по-лесно, ако доброволно гледаш монитора. Имаме свои методи да държим очите ти отворени. Повярвай ми, няма да ти харесат.
Преглътнах напиращите сълзи и отново се съсредоточих върху монитора. Въпреки страданието, мозъкът ми се опитваше да си обясни защо тя толкова се интересува дали гледам, или не снимките с щастливите морои. Какво значение имаше това, когато тялото ми се чувстваше, сякаш го преобръщаха отвътре навън?
— Опитвате се да… — Толкова силно ми се повдигна, че за миг си помислих, че може би най-сетне ще повърна и ще получа така жадуването облекчение — … възпроизведете теорията на Павлов.
Това беше класически пример за изграждане на условни рефлекси. Ще ми покажат някаква картинка и ще ме накарат да се чувствам ужасно, докато я гледам. Целта е накрая да започна да асоциирам мороите — щастливите, безвредни морои — със страданието и мъчението. Но оставаше още един нерешен проблем.
— Н-необходимо е сеансите да се повтарят, за да има ефект от тях — започнах да разсъждавам на глас. Един път не беше достатъчен, за да ме накарат инстинктивно да почувствам отвращение, щом видя морой.
Погледът, с който ме удостои Шеридан, говореше красноречиво какво можех да очаквам в бъдеще.
Сърцето ми се сви. Или може би беше стомахът ми. Честно казано, имайки предвид как се чувстваха вътрешностите ми в този момент, не бих могла да различат един орган от друг. Вече не знаех колко дълго са ме държали в това състояние. Навярно час. Не можех да се съсредоточа върху отчитането на времето, когато единствената ми цел беше да преживея поредния опустошителен пристъп на гадене. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди Шеридан да ми бие още една инжекция и мониторът да потъмнее. Помощниците й разкопчаха белезниците и някой ми тикна една кофа в ръцете.
Отначало се обърках, но скоро стомахът ми избълва в кофата цялото си съдържание, което просто повече не можех да задържам в хранопровода. Навън изскочи всичко, което бях погълнала, включително скромният ми обяд, но дори и след това продължавах да се разтърсвам от спонтанни пориви. Бях изхвърлила всичко и накрая само се напъвах на сухо, докато най-сетне се успокоих. Беше дълъг, болезнен процес и вече не ми пукаше, че току-що бях повърнала — при това обилно — пред други хора. Но колкото и да беше ужасно, сега се чувствах много по-добре, след като успях да очистя организма си от това, което бе предизвикало това ужасно бълникане на всичките ми вътрешности. Един от лакеите отнесе кофата, а Шеридан любезно ми даде чаша с вода и после ми позволи да измия зъбите си над малката мивка в дъното на стаята. До нея имаше шкаф с лекарства и санитарни материали, както и огледало, в което видях колко ужасно изглеждам.
— Е, в такъв случай — заяви Шеридан жизнерадостно — навярно вече си готова за часа по изобразително изкуство.
Час по изобразително изкуство? Бях готова само за едно — да се сгуша на кълбо в леглото и да заспя непробудно. Тялото ми беше изтощено и трепереше, а стомахът ме болеше, сякаш го бяха преобърнали отвътре навън. Ала, изглежда, никой не забелязваше, нито се вълнуваше от немощното ми състояние, защото помощната свита ме изведе от стаята. Шеридан ми махна с ръка и ми обеща, че скоро пак ще се видим.
Ескортът ме придружи до горния етаж, където бяха класните стаи, както и ателието по изобразително изкуство за затворниците. Там заварих Адисън, строгата надзирателка от столовата, матроната с вид на хермафродит, която тъкмо започваше часа по изобразително изкуство, давайки инструкции за днешното занятие, което се оказа продължение на рисуване от натура на купа с плодове. Изглежда алхимистките уроци по живопис бяха доста скучно занимание. При все че тя не спря да говори, когато влязох, погледите на всички се извърнаха към мен. Повечето бяха студени. Някои леко самодоволни. Всички знаеха какво бях преживяла.