Единственото полезно нещо, което разбрах от този и предишния учебен час, беше, че в поправителния център най-желаните и ценени места са близо до подиума на учителите. За разлика от „Амбъруд“, където беше точно обратното. Това ми позволи да се прокрадна незабележимо до един празен статив в дъното на класната стая. Повечето погледи не можеха да ме проследят дотук, освен ако не се обърнат най-безцеремонно с гръб към Адисън. Но никой не дръзна да го стори. По-голяма част от усилията ми бяха посветени на почти непосилната задача да остана права, затова я слушах с половин ухо.
— Някои от вас вчера постигнаха забележителен напредък. Ема, ти продължаваш да жънеш успехи, докато Лейси и Стюарт трябва да започнат отначало.
Огледах се наоколо, опитвайки се да видя кой статив на кого принадлежи. Отзад можех спокойно да разгледам творбите им. Помислих си, че наскорошното очистване на стомаха навярно е размътило ума ми, защото не долових никаква логика в думите на Адисън. Но бях сигурна, че не съм объркала хората и стативите им. Това беше Ема, предполагаемата ми съквартирантка, в която се смесваха американски и азиатски черти. Черната й коса беше прибрана в толкова стегнат кок, че можех да се закълна, че опъваше кожата й. Рисунката й не ми се стори нещо особено, едва успях да различа, че изобразява плод. Стюарт беше едно от момчетата, които отдръпнаха чиновете си от моя в часа на Харисън. Той имаше някакви заложби за художник и според мен неговата творба беше една от най-добрите. Бяха ми нужни няколко секунди, за да си изясня коя е Лейси — точно в този момент тя смени платното си с чисто. Рисунката й не беше толкова добра, колкото на Стюарт, но значително превъзхождаше тази на Ема.
Накрая разбрах, че най-важното не беше творчеството, а точността на възпроизвеждане. Крушите на Стюарт бяха безупречни, но той бе добавил още две повече, отколкото бяха оставени на статива. Освен това бе променил разположението на плодовете и бе нарисувал купата синя, като така изглеждаше много по-добре, в сравнение с истинската в убит кафяв тон. Ема беше сътворила много по-примитивен натюрморт, броят на плодовете й беше съвсем точен, беше ги разположила идеално, със съвсем същите цветове. Алхимиците не желаеха никакво творчество или разкрасяване. Искаха само да копираме това, което ни е казано, без въпроси, без отклонения.
Никой дори не се опита да ми помогне или да ме посъветва, затова за известно време стоях като глупачка, докато се опитвах да проумея какво правят останалите. Познавах основните правила в рисуването с акрилни бои благодарение на часовете, когато наблюдавах Ейдриън, но нямах практически опит. До плодовете беше оставен комплект четки и туби с бои, затова първо се насочих натам, заедно с неколцина от съучениците ми. Опитах се да подбера първоначалните цветове. Всички стояха на прилично разстояние, а когато избрах една боя, а после я върнах, защото не беше в точната тоналност, следващият, който я взе, се постара да избърше грижливо тубата, преди да се докосне до нея. Накрая се върнах на мястото си, с няколко тубички в ръце. И въпреки че не бих могла да гарантирам, че ще пресъздам правилно плодовете, бях абсолютно сигурна, че цветовете ми са съвсем точни. Можех поне да се включа в тази част от играта на алхимиците.
Ала началото беше трудно и бавно. Все още се чувствах ужасно слаба и едва успях да изстискам малко боя върху палитрата. Надявах се, че няма да ни оценяват по скоростта. В момента, когато най-сетне успях да поднеса четката към платното, вратата се отвори и влезе Шеридан, придружавана от един от помощниците си. Двамата носеха подноси, пълни с чаши. Нямаше нужда тя да казва каквото и да било, защото идентифицирах съдържанието им само по аромата.
Кафе.
— Извинете за прекъсването — заяви Шеридан, надянала фалшивата си усмивка. — Всички вие така усърдно се трудите напоследък, че според нас заслужавате скромно угощение — кафе лате с ванилия.
Преглътнах и зяпнах невярващо, когато моите колеги затворници се скупчиха около нея и всеки взе по една чаша. Лате с ванилия. Колко пъти бях копняла за него в килията, когато само залъгвах глада си с блудкавата хладка каша! Нямаше значение дали кафето беше без захар, или прекалено подсладено. Толкова дълго бях лишавана от такива обикновени човешки удоволствия, че всичките ми вродени инстинкти ме подтикваха да се втурна и да грабна първата чаша, до която успея да се докопам.
Но не можех. Не и след последната процедура, която преживях. Гърлото и стомахът ми бяха твърде изранени и аз знаех, че ако ям или пия нещо друго, освен вода, тутакси ще повърна. Кафето за мен беше изкусително като песента на сирените, но не можеше да подлъже горкия ми чувствителен стомах. Сега не можех да понеса дори онази блудкава кашичка, камо ли нещо толкова киселинно като латето с ванилия.