— Сидни? — обърна се към мен Шеридан, широко усмихнала и вдигна подноса пред мен. — Остана още една чашка. — Аз поклатих безмълвно глава и тя остави чашата върху бюрото на Адисън. — Тогава просто ще я оставя тук, в случай че промениш решението си, става ли?
Не можех да откъсна поглед от чашата, докато се питах какво искаше повече Шеридан: да ме види страдаща и лишена от толкова жадуваната напитка или как рискувам всичко и повръщам пред съучениците си?
— Любимото ти кафе? — попита тихо един глас.
Толкова бях сигурна, че никой нямаше да посмее да ме заговори, че дори не извърнах веднага очи към говорещия. С огромни усилия отклоних поглед от латето и видях, че ме е заговорил моят съсед — висок, приятен на вид младеж, може би с около пет години по-голям от мен. Беше слаб, е очила с телени рамки, придаващи му вид на интелектуалец, не че алхимиците се нуждаеха от това.
— Защо ме питаш? — попитах с приглушен тон.
Той се усмихна разбиращо.
— Защото те винаги така постъпват. Когато някой премине през първото очистване, нас, останалите, ни „награждават“ с някоя от любимите храни или напитки на този човек. — Замълча, за да отпие глътка от латето. — Цяла вечност не съм пил кафе.
Потръпнах и извърнах поглед от него.
— Да ти е сладко.
— Ти поне устоя — додаде той. — Не всички съумяват. На Адисън не й се нрави вероятността да разлеем наоколо горещи напитки, ала още по-малко ще й хареса, ако някой оповръща ателието й.
Стрелнах с поглед нашата учителка, която даваше съвет на един от затворниците със сива коса.
— Тя, изглежда, доста неща не харесва. С изключение на дъвката.
Ароматът на кафе в стаята беше по-силен от всякога, едновременно изкусителен и отблъскващ. В отчаян опит да не му обръщам внимание, вдигнах четката си е намерението да нарисувам гроздето, когато до мен се разнесе неодобрително цъкане. Погледнах отново към съседа си, който поклати глава към мен.
— Така ли смяташ да започнеш? Хайде стига, може и да не притежаваш качества на добър и примерен алхимик, но поне логиката трябва да ти е останала. Ето, вземи. — Подаде ми молив. — Направи скица. Или поне разчертай квадранти, за да ти е по-лесно.
— Не се ли боиш, че ще оскверня молива ти? — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги спра.
Той се подсмихна.
— Можеш да го задържиш.
Извърнах се отново към празното платно и няколко минути останах взряна в него. Сетне внимателно разделих платното на четири квадрата и се постарах най-прилежно да направя груба скица на купата е плодове, като много внимавах как да разположа отделните предмети. След известно време осъзнах, че стативът е твърде висок за мен, което още повече усложняваше работата ми, но нямах представа как да го наглася. Забелязвайки непохватните ми опити, младежът до мен се наведе, ловко смъкна статива, за да ми е по-удобно, и продължи със своята рисунка.
— Благодаря — промълвих. Празното платно пред мен, очакващо художествените ми напъни, развали и малкото удоволствие, което изпитах от приятелския жест. Отново се опитах да скицирам. — Виждала съм моя приятел да прави това стотици пъти. Но никога не ми е минавало през ума, че някога ще ми се наложи и аз да го върша като някакъв вид извратена „терапия“.
— Гаджето ти е художник, така ли?
— Да — отвърнах предпазливо, тъй като не бях сигурна, че искам да обсъждам тази тема. Благодарение на Шеридан всички знаеха, че гаджето ми е морой.
Съседът ми изсумтя развеселено.
— Художник, а? Досега не бях чувал за нещо подобно. Обикновено когато срещна момичета като теб — влюбени в момчета като тях — те говорят единствено колко секси и готини са гаджетата им.
— Той наистина е секси и готин — признах, любопитна колко ли момичета като мен бе срещал досега този тип.
Той се ухили и поклати глава, явно се забавляваше, без да спира да рисува.
— Разбира се. Предполагам, че е такъв, след като си рискувала толкова много, а?
Момичетата алхимици никога не се влюбват в морои, които не са готини и мрачно замислени.
— Никога не съм казвала, че е мрачно замислен.
— Значи, е „наистина готин“ вампир, който умее да рисува. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е мрачно замислен?