Усетих как страните ми леко поруменяват.
— Е, малко е мрачен и замислен. Добре де… много.
Съседът ми отново се подсмихна и двамата известно време рисувахме в мълчание. След това той неочаквано изтърси:
— Аз съм Дънкан.
Бях толкова слисана, че ръката ми трепна, в резултат на което почти готовият ми крив банан стана още по-крив. Това бяха първите искрено любезни думи, които чувах през последните три месеца.
— Аз… аз съм Сидни — изрекох машинално.
— Зная — кимна той. — Приятно ми е да се запознаем, Сидни.
Ръката ми затрепери, което ме принуди да оставя четката.
Бях преживяла няколко месеца, заключена в пълен мрак; изтърпях свирепите погледи и оскърбителните имена, с които ме наричаха колегите ми по съдба; дори оцелях след мъчителното повръщане, предизвикано със специални медикаменти, без да пролея нито сълза. Но този малък мил жест на любезност, обичаен между двама души… е, почти ме прекърши, когато нищо друго не успя. Тази постъпка ме накара да си спомня колко далеч съм от всичко — от Ейдриън, приятелите, сигурността, нормалния живот… всичко ми бе отнето. Аз бях тук, в този строго охраняван затвор, където всяка моя крачка се направляваше от хора, които искаха да променят съзнанието ми, начина ми на мислене. И нямаше никакъв признак кога ще се измъкна от тук.
— Хайде, хайде — рече Дънкан грубо. — Стегни се. На тях им доставя удоволствие, когато плачеш.
Преглътнах сълзите си, кимнах рязко и взех отново четката. Съсредоточих се върху платното, едва осъзнавайки какво правя. Дънкан също продължи да рисува. Когато заговори, погледът му остана прикован върху творението му.
— Навярно ще си в състояние да се храниш, когато стане време за вечеря. Но не прекалявай. Внимавай какво ядеш — и не се изненадвай, ако откриеш в менюто още някоя от любимите си храни.
— Те наистина умеят да убеждават, нали? — измърморих аз.
— Да. Да, наистина умеят. — Без дори да го поглеждам, знаех, че се усмихва, при все че тонът му много скоро стана сериозен. — Напомняш ми на някого, когото познавах тук. Тя беше моя приятелка. Когато висшестоящите разбраха, че сме приятели, тя изчезна. Приятелите са броня, а на тях това не им хареса. Разбираш ли какво ти казвам?
— Аз… мисля, че разбирам — пророних.
— Добре. Защото бих искал да сме приятели.
Удари звънецът, слагайки край на часа, и Дънкан започна да събира нещата си. Тъкмо си тръгваше, когато се чух да питам:
— Как се казваше тя? Твоята приятелка, която е изчезнала?
Той не отговори веднага. Болка изкриви лицето му и аз тутакси съжалих за въпроса си.
— Шантал — рече той накрая почти шепнешком. — Не съм я виждал повече от година.
Нещо в гласа му ми подсказа, че тя е била повече от приятелка. Но не можах да се задълбоча върху това, тъй като обмислях останалото, което ми бе казал.
— Една година… — реагирах със закъснение. — Какво си направил, за да попаднеш тук?
Той само се усмихна тъжно.
— Не забравяй какво ти казах, Сидни. За приятелите.
Не бях забравила. И когато той не ми проговори през остатъка от деня, а вместо това общуваше с останалите арестанти, които продължаваха да ми хвърлят неприязнени погледи, го разбрах. Той не можеше да се държи по-специално с мен, не и когато събратята ни по нещастие и невидимите очи на висшестоящите алхимици ни наблюдаваха неотклонно. Но думите му горяха в мен, изпълвайки ме със сила. Приятелите са броня. Бих искал да сме приятели. Бях попаднала в този ужасен капан, подложена на извратени изтезания и контрол на съзнанието… но имах приятел — един приятел — макар и никой да не знаеше. Тази мисъл ме крепеше и ми помогна да издържа през следващия час, изпълнен с пропаганда против мороите, и да не трепна, когато едно момиче се спъна в коридора в мен и промърмори: „вампирска курва“.
Последният ни час всъщност не беше занятие. Това беше сбирка, която се наричаше „време за изповед“, и се състоя в нещо като малък параклис, назоваван от тях светилище, където очевидно се извършваха и неделните служби. Постарах се да го запомня, защото това бе начин да следя изминалото време. Помещението бе красиво, с високи тавани и дървени скамейки, но нямаше прозорци. Бяха се постарали да ни лишат от всякакви възможности за бягство — или може би за нас би било твърде ободрително да виждаме понякога слънце и небе.
Едната от стените на светилището беше изписана докрай и аз се задържах пред нея, докато останалите затворници се разполагаха по местата си. Върху измазаните с бяла мазилка тухли се четяха редове, изписани от ръцете на всички онези, които са били тук преди мен. Някои бяха кратки и точни: „Простете ми, съгреших“. Други бяха много по-обстойни, подробно описващи извършените престъпления и стремежа на авторите им към изкупление. Някои бяха подписани, други — анонимни.