— Наричаме я Стената на истината — рече Шеридан, минавайки покрай мен с клипборд в ръка. — Понякога хората се чувстват по-добре, когато признаят греховете си. Навярно и ти би искала да го направиш?
— Може би по-късно — отвърнах.
Последвах я до столовете, подредени в кръг, недалече от скамейките. Всички вече бяха седнали и Шеридан не каза нищо, когато най-близките ми съседи отдръпнаха столовете си с няколко сантиметра от моя. Времето за изповед беше нещо като групова терапия. Всеки, седнал в кръга, разказваше какво е свършил през днешния ден. Първа заговори Ема.
— Днес осъзнах, че макар да имам голям напредък в пречистването и възстановяването на душата си, все още ми предстои да извървя дълъг път, преди да постигна съвършенство. Най-великият грях е да се предадеш, затова аз ще продължа напред, докато не се потопя напълно в светлината.
— Аз постигнах успех в изкуството — каза Дънкан, седнал до мен. — Когато днес започнахме часа, си мислех, че нищо хубаво няма да се получи. Но съм сгрешил.
Колкото и да бе силно изкушението да се усмихна, то тутакси бе попарено от думите на момичето до него.
— Днес научих колко съм щастлива, че не приличам на Сидни. Не беше правилно да оспорвам дадените ми заповеди, но поне не съм позволила на никого от тях да ме докосва с нечестивите си ръце.
Потръпнах, очаквайки Шеридан да похвали момичето за нейната добродетел, но тя само я измери студено с поглед.
— Мислиш ли, че това е така, Хоуп? Смяташ ли, че имаш право да съдиш кой е по-добър или по-лош сред вас? Всички вие сте тук, защото сте извършили сериозни престъпления, не го забравяй. Твоето непокорство може и да не е довело до такива долни и отвратителни последици като при Сидни, но то извира от същия мрак. Неподчинението, отказът да се вслушаш в тези, които знаят по-добре… е истински грях и ти си не по-малко виновна от нея.
Лицето на Хоуп доби такава мъртвешка бледост, че беше истинско чудо, че някой не я обвини, че е стригой.
— Аз… аз нямах предвид… това е… аз…
— Ясно е, че днес не си научила толкова много, колкото смяташ — отсече Шеридан. — Мисля, че се нуждаеш от допълнително обучение.
И като по невидима команда, мигом се явиха помощниците й и повлякоха навън протестиращата Хоуп. Призля ми, но това нямаше нищо общо с предишното гадене. Зачудих се дали и нея ще я споходи същата съдба, въпреки че нейната грешка беше гордостта, а не защитата на мороите.
Шеридан се извърна към мен.
— Ами ти, Сидни? Ти какво научи днес?
Всички погледи се насочиха към мен.
— Научих, че имам още много да уча.
— Разбира се, че имаш — съгласи се Шеридан със сериозно изражение. — Това признание е голяма крачка към изкуплението и спасението. Искаш ли да споделиш своята история с останалите? Може би ще ти подейства освобождаващо.
Поколебах се под тежестта на погледите им, неуверена кой отговор ще ми навлече повече неприятности.
— Аз… аз бих искала — подех бавно, — но не мисля, че съм готова. Все още съм объркана и стъписана от всичко.
— Това е разбираемо — рече Шеридан и аз въздъхнах облекчено. — Но след като видиш колко много са постигнали останалите, мисля, че и ти ще пожелаеш да споделиш. Не можеш да превъзмогнеш пороците си, ако ги държиш заключени в душата си.
В гласа й прозвуча предупредителна нотка, която бе невъзможно да се пропусне, и аз отвърнах с тържествено кимване. Слава богу, че след това тя премина на следващия от кръга и аз бях пощадена. През остатъка от часа слушах брътвежите на останалите нещастници за забележителния прогрес, който всички са направили в прогонването на мрака от душите си. Запитах се колцина от тях наистина вярват в това, което говорят, и колко са тези, които като мен просто се опитваха да се измъкнат от тук. Освен това си зададох и още един въпрос: ако всички са направили толкова голям прогрес, защо все още са тук?
След времето за изповед ни освободиха за вечеря. Докато чаках на опашката, слушах околните да бъбрят, че пилешкото с пармезан било заменено в последната минута с фетучини „Алфредо“. Също така чух някой да казва, че фетучини „Алфредо“ са любимото ястие на Хоуп. Когато тя се нареди на края на опашката, бледа и трепереща — и избягвана от другите — разбрах какво се бе случило. Пилето с пармезан беше любимото ми блюдо от детството — което шефовете тук несъмнено бяха научили от семейството ми — и първоначално е фигурирало в менюто, за да накажат мен и нещастния ми прочистен и отслабен стомах. Поведението на Хоуп заради неподчинението й бе затъмнило моето провинение и в резултат менюто е било сменено в последната минута. Алхимиците наистина се отнасяха сериозно към възпитателната си мисия и строго спазваха правилата.