Нещастната физиономия на Хоуп, която седеше край една от празните маси и се взираше в чинията пред себе си, без да се докосва храната, бе красноречиво потвърждение на предположението ми. При все че сосът беше прекалено тежък и мазен за моя вкус, състоянието на стомаха ми поне позволяваше да преработи няколко късчета от ястието и малко мляко. Гледката на Хоуп така самотна и изолирана дълбоко ме потресе. Само преди няколко часа тя общуваше активно с останалите. А сега я отхвърляха с лека ръка. Виждайки възможност за сближение, аз понечих да стана и да отида при нея. В другия край на стаята Дънкан, беседващ любезно с останалите край масата му, улови погледа ми и почти незабележимо поклати глава. Аз се поколебах няколко секунди, сетне отново се отпуснах на стола. Изпитвах срам и се чувствах като последна страхливка, задето не се застъпих за друг отвергнат.
— Тя нямаше да ти благодари за това — промърмори ми той след вечерята. Намирахме се в малка библиотека, където ни разрешаваха да си изберем книга за четене в леглото. Всички книги бяха документална и научна литература, затвърждаващи принципите на алхимиците. — Подобни неща се случват и тя още утре отново ще е с останалите. Ако беше отишла при нея, това щеше да привлече вниманието и навярно щеше да забави процеса. А щеше да стане още по-лошо, ако тя приеме съчувствието ти, висшестоящите щяха да го забележат и да решат, че смутителите на реда и спокойствието се обединяват.
Дънкан избра някаква книга напосоки и се отдалечи, преди да успея да му отговоря. Исках да го попитам кога ще бъда приета от останалите — или дали изобщо някога ще ме приемат. Несъмнено всички присъстващи тук някога са преминали през нещо подобно. И несъмнено в крайна сметка са съумели да се включат в социалния живот на затворниците.
Когато се върнах в моята стая, Ема ясно ми даде да разбера, че нищо в отношението й към мен не се е променило.
— Аз постигам добър успех — заяви тя с подчертано превзет благочестив тон. — И не желая да съсипеш всичко с извратеностите си. Единственото, което правим в тази стая, е да спим. Не ми говори. Не общувай с мен. Дори ако можеш, не ме поглеждай.
След тези думи тя взе книгата си и легна на леглото, като нарочно се извърна с гръб към мен. Не ми пукаше. Поведението й по нищо не се отличаваше от държанието на останалите днес, а и в момента ме занимаваше много по-тревожен проблем. Досега почти не си бях позволявала да мисля за това. Имаше твърде много премеждия и изпитания, но най-после вече бяхме тук. Краят на деня. Време за сън. След като облякох пижамата (идентична с ежедневното ми одеяние) и си измих зъбите, легнах в леглото, едва сдържайки вълнението си.
Скоро щях да заспя. И да сънувам Ейдриън.
Мисълта за това се бе притаила в едно кътче на съзнанието ми, давайки ми сила да преживея най-трудните и мрачни моменти. Точно това се опитвах да постигна, заради това бях издържала днешните унижения. Бях извън килията и свободна от наркотичния газ. Сега щях да спя нормално и да го сънувам… при условие че заради нетърпението си не остана будна.
Както се оказа, това нямаше да е проблем. След като четохме един час, удари звънецът и светлината автоматично угасна. Стаята се затваряше с плъзгаща се врата, която не прилепваше плътно към стената и оставяше малка пролука, откъдето проникваше светлина откъм коридора. Чувствах се почти щастлива, че можех да виждам нещо след месеците, прекарани в пълен мрак. Чух прищракване, сякаш пада резе, което заключи вратата. Сгуших се под завивките, изпълнена с възбуда… и внезапно се почувствах уморена. Много уморена. В една минута си представях какво ще кажа на Ейдриън; в следващата едва успявах да държа очите си отворени. Съпротивлявах се, опитвайки се да държа съзнанието си будно, но като че ли някаква тежка мъгла ме обгръщаше отвсякъде, притискаше ме към леглото, замайваше ме. Това беше усещане, което познавах твърде добре.