— Още по едно? — попита другарчето ми по чаша.
— Не. — Станах и оставих няколко банкноти на масата. — По-добре да отидем някъде другаде. Каза, че искаш да се запознаеш с повече хора, нали?
— Да… — Гласът й прозвуча предпазливо, когато се изправи до мен. — Да не би да знаеш къде има купон или нещо подобно?
— Аз съм Ейдриън Ивашков — заявих. — Купоните сами ме намират.
Беше леко преувеличено и в действителност ми се наложи да потърся къде има сбирка… но ми провървя от първия път. Ванеса Шелски — една кралска потомка, с която учихме заедно в „Олдър“ — винаги устройваше купони през уикенда в жилището на родителите си. Нямах основания да смятам, че това се е променило през последната година, особено след като чух, че родителите й продължават все така да пътешестват. Двамата с Ванеса сме излизали няколко пъти през годините, което е достатъчно да ме приеме благосклонно, но недостатъчно, за да се разстрои, ако цъфна на някое от партитата й с друго момиче.
— Ейдриън? — възкликна тя, проправяйки си път през претъпкания двор зад дома на родителите й. — Наистина ли си ти?
— В плът и кръв. — Целунах Ванеса по бузата. — Ванеса, това е Нина. Нина, запознай се с Ванеса.
Ванеса огледа преценяващо Нина от горе до долу и учудено повдигна вежди. Някогашната ми състудентка беше светско момиче в пълния смисъл на думата и при все че навярно би определила това парти като непринудена сбирка, роклята й несъмнено беше от пролетната колекция на някой прочут моден дизайнер. А само за прическата и грима за днешната вечер навярно бе платила в някой изискан салон за красота повече, отколкото струваше тоалетът на Нина, очевидно подходящ за секретарска работа, ала в най-добрия случай закупен от някой универсален магазин от средна ръка. Това ни най-малко не ме притесняваше, но виждах, че Ванеса се колебае. Нина също го виждаше и кършеше нервно пръсти. Накрая Ванеса сви рамене и озари Нина с искрена дружеска усмивка.
— Радвам се да се запознаем. Всеки приятел на Ейдриън е добре дошъл — особено след като си успяла да го измъкнеш от скривалището му и да го довлечеш тук. — Ванеса нацупи кокетно устни, несъмнено бе тренирала поне стотици пъти това изражение пред огледалото, за да му придаде особено очарование. — Е, къде беше? Като че ли изчезна от лицето на земята.
— Суперсекретна държавна мисия — отвърнах, опитвайки се да придам зловеща интонация на гласа си и в същото време да надвикам музиката. — Бих искал, мили дами, да ви кажа малко повече, но колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Заради вашата безопасност. Приемете го като изпълнение на гражданския ми дълг към вас.
Двете изсумтяха недоверчиво, но сетне Ванеса се усмихна мило и ни покани с гостоприемен жест.
— Влизайте и си вземете нещо за пиене. Вътре е пълно с хора, които ще се зарадват да те видят.
Нина се приближи по-плътно до мен, докато си проправяхме път през тълпата.
— Мисля, че не ми е мястото тук. Ще се чувствам неудобно.
Прегърнах я през раменете, за да я преведа покрай един тип, който нехайно размахваше ръце, докато разказваше някаква откачена история.
— Всичко ще е наред. Освен това всички тези хора са същите като онези, които познаваш.
— Хората, които аз познавам, не похапват небрежно с ръка скариди от чинията си от най-хубавия семеен порцеланов сервиз, докато държат в другата чаша с шампанско.
— Всъщност скаридите са кралски — уточних, — а освен това съм сигурен, че това е вторият най-хубав сервиз на майка й.
Нина завъртя очи, ала не успя да ми каже нищо повече, тъй като новината, че Ейдриън Ивашков се е върнал, вече бе успяла да се разпространи с магическа скорост. Двамата с Нина си взехме напитки и се устроихме край езерото с малките японски рибки кои, където гостите скоро се стълпиха, за да поговорят с нас. Някои от тях бяха приятели, с които редовно купонясвах, преди да замина за Палм Спрингс. Мнозина други бяха примамени от тайнственото очарование на дългото ми отсъствие. Винаги с лекота съм печелел приятели, но загадъчното ми минало внезапно бе покачило акциите на популярността ми много повече от която и да било история, скалъпена от мен.
Уж нехайно се изтървах, че Нина също владее магията на духа, и не разсеях всеобщата заблуда, че и тя бе участвала в тайната ми мисия. Постарах се да я запозная с неколцина не толкова скучни и самовлюбени потомци на кралски фамилии с надеждата, че тази вечер тя може да завърже едно-две по-близки познанства. Колкото до мен, аз тутакси се вживях в ролята, която не бях изпълнявал цяла вечност, и на практика се чувствах като крал в собствения си двор. Едно нещо бях научил през годините — самоувереното държане оказва много силен ефект върху останалите и ако се държиш, сякаш си заслужил вниманието им, те ще ти повярват. Шегувах се и флиртувах, както не бях правил от месеци, и останах изненадан колко лесно ми се удаваше. Подобно голямо внимание действаше опияняващо, но като всичко останало, без Сидни в живота ми, и то ми се струваше безсмислено. С напредването на нощта ограничих алкохола. Колкото и да обичах забравата, която той ми даваше, бях решил, преди да си легна, да потърся отново Сидни. А за целта трябваше да съм трезвен.