От мърморенето на останалите разбрах, че още много дълго време Уесли и приятелчетата му няма да бъдат добре дошли на ничие парти. Но аз? Внезапно станах още по-популярен, отколкото преди. Не само бях забулен в тайни, но и току-що бях използвал все още почти непознатата сила на духа, за да сложа един нахален сваляч на мястото му. Момичетата на купона бяха във възторг. Дори момчетата ме харесваха. Получих повече покани и се сдобих с повече приятели, отколкото през целия си живот досега — а това бе достатъчно красноречиво.
Но в същото време се чувствах напълно изтощен. Слънцето скоро щеше да се издигне над хоризонта, а аз все още живеех по човешкото разписание. Приемах благопожеланията с похвална за мен скромност и си проправях път към вратата, обещавайки на всеки поотделно, че по-късно ще се видим, за да побъбрим и се помотаем заедно. Нина ми се притече на помощ и ме поведе през тълпата, както аз я водех по-рано вечерта, при това ръсейки намеци за несъществуващи държавни дела, които все още ме очаквали.
— Единственото неотложно дело, което ме зове, е моята възглавница — осведомих я с прозявка, след като най-сетне се измъкнахме от дома на Шелски. — Едва се държа на крака.
— Това беше много яка магия — рече тя. — Дори не съм забелязала кога си спрял да пиеш. Прояви забележителна сдържаност.
— Ако зависеше от мен, щях да живея в постоянно опиянение от алкохола — признах си. — Но се опитвам да остана трезвен поне два пъти на ден. Това е… трудно е да се обясни, а и действително не мога, но има нещо, което трябва да направя, за което са ми нужни ясен и трезвен ум и магията на духа. Нямаше да бъда толкова впечатляващ, ако се бе стигнало до юмручен бой.
Нина се ухили.
— Имам вяра в теб. Обзалагам се, че щеше да бъдеш невероятен.
— Благодаря. Съжалявам за това, което той ти каза.
— Няма нищо — сви тя рамене. — Свикнала съм.
— Това не означава, че ти харесва — отбелязах.
Нещо уязвимо в очите й ми подсказа, че бях попаднал в целта и онези коментари дълбоко са я засегнали.
— Да… Имам предвид, че хората обикновено не казват нещата толкова открито, но съм се срещала с подобно отношение към мен от тези, с които работя. Макар че ти беше прав за купона. Някои от тях не бяха толкова лоши, колкото си мислех. — Изведнъж заговори стеснително. — И ти благодаря… благодаря ти, задето се застъпи за мен и ме защити.
Думите й и моята малка победа над Уесли ми вдъхнаха много повече увереност в собствените ми възможности, отколкото имах през последните седмици. Настроението ми, толкова дълго тънещо в бездните на мрака и себеотвращението, рязко се извиси. Може би не бях чак толкова безполезен. Навярно за момента не бях способен да открия Сидни, но все още можех да свърша нещо. Не биваше да се предавам. И кой знае? Нищо чудно довечера да ми провърви. Нямах търпение да изпратя Нина до дома й, за да се върна в апартамента и да потърся Сидни.
Ала когато го сторих, стана ясно, че късметът продължаваше да ми изневерява. Нямаше и следа от Сидни. Приповдигнатото ми настроение тутакси се сгромоляса, но слава богу, бях толкова изтощен, че не разполагах с много време да се упреквам заради провала. Заспах веднага след това и съм проспал времето почти до средата на следващия вампирски ден, тъй като тялото ми все още не можеше да си изясни кое разписание да следва.
Когато се събудих, видях на телефона есемес от майка ми, която ми напомняше за вечерята по-късно. Проверих гласовата поща на телефона в апартамента и установих, че съм получил милион съобщения от новите ми „приятели“. Номерът ми не беше широко известен, но по-съобразителната тайфа от купонджии бе успяла да разузнае в коя от сградите за гости се намирам и така бяха стигнали до мен. Имах покани за светски събития за месеци напред.
Но днес само едно имаше значение. Вечерята с родителите ми. Не ми пукаше особено за баща ми, но майка ми бе положила големи усилия да ме доведе тук. Тя се бе постарала с всички сили заради мен и довечера бях длъжен да й засвидетелствам уважение пред приятелите й. Останах трезвен през целия ден и се занимавах със скучни неща като пране, вместо да приема безбройните покани, включително и тази на Нина.
Колкото и да ми харесваше, колкото и да ми беше забавно с нея, вътрешният глас ми казваше, че е по-разумно да спазвам дистанция.
Появих се в градската къща на родителите ми десет минути преди началото на вечерята, облечен в току-що изгладен костюм, с копчетата за ръкавели на леля Татяна, и бях посрещнат от баща ми по обичайния му груб и безцеремонен маниер.