— Ти говориш толкова студено и повърхностно за това — заявих. — Каза ми, че когато си излязла от затвора, си осъзнала кои са важните неща в този живот. Но очевидно не е така, след като си способна да се примириш да живееш с мъж, който не те уважава, само заради имиджа и парите! Никаква обезпеченост не си струва това. И аз отказвам да повярвам, че това е най-доброто, което можеш да имаш като любов. Има нещо много повече. Аз искам да имам много повече.
В очите на майка ми, когато срещнаха моите, се мярна тъга.
— Тогава къде е тя, скъпи? Къде е твоето момиче?
Не можех да й отговоря. Знаех само, че повече не издържам да стоя тук. Изхвръкнах от къщата и с изненада усетих парещи сълзи в очите си. Никога не бях смятал родителите ми за сантиментални и романтични персони, но вярвах, че помежду им съществува силна привързаност въпреки — или може би тъкмо заради — трудните им и раздразнителни характери. Нямаше по-лош момент от този, да ми кажат, че това е било преструвка, че цялата любов е преструвка. Разбира се, не го вярвах. Знаех, че някъде там съществува истинската любов. Аз я бях изпитал… но думите на майка ми ме жегнаха болезнено, защото сега бях особено уязвим, защото независимо колко бях популярен в кралския двор или колко добри бяха намеренията ми, не се бях приближил и на крачка до намирането на Сидни. Разумът ми не вярваше на майка ми, но сърцето ми, толкова пълно със страх и съмнение, се свиваше от тревога, че в думите й имаше истина, че потискащото мрачно въздействие на духа може още повече да влоши нещата. Това ме караше да не вярвам в себе си. Може би никога нямаше да открия Сидни. Може би никога нямаше да намеря любовта. Може би да желаеш много силно нещо не беше достатъчно, за да се сбъдне.
Отвън бе застудяло и свежият хладен вятър вещаеше дъжд. Спрях се и се опитах да достигна до Сидни, но изпитото вино бе отслабило магическите ми способности. Накрая се отказах и извадих мобилния си, избирайки по-просто средство за общуване. Нина вдигна на второто позвъняване.
— Здравей — рече тя. — Когато не ми се обади, си помислих… както и да е, няма значение. Как са нещата при теб?
— Били са и по-добре. Искаш ли да се поразсееш тази вечер?
— Разбира се. Какво имаш предвид?
— Няма значение — отвърнах. — Ти избери. Получил съм милион покани. Цяла нощ можем да купонясваме.
— Понякога не се ли нуждаеш от почивка? — подкачи ме тя, не подозирайки колко близо е до болното място. — Мислех, че спомена, че от време на време се опитваш да оставаш трезвен.
Замислих се за майка ми, приклещена в капана на един брак без любов. Също и за себе си, уловен в капана на безизходицата. И накрая се замислих за Сидни, която буквално беше в капан. Това беше прекалено, твърде много за мен, за да направя нещо.
— Не и тази вечер — казах на Нина. — Не и тази вечер.
Глава 7
Сидни
Измина почти цяла седмица, преди другите затворници да престанат да отместват чиновете си от моя или да се свиват отвратено, ако случайно се докоснат до мен. Държанието им трудно можеше да се нарече приятелско, но Дънкан ми се закле, че съм постигнала удивителен напредък.
— Виждал съм как постигането на подобен резултат е отнемало седмици, дори месеци — каза ми той един ден в часа по изобразително изкуство. — Не след дълго най-готините момчета ще те поканят на масата си за обяд.
— Ти би могъл да ме поканиш — изтъкнах аз.
Той се усмихна, докато нанасяше малки корекции на едно листо от натюрморта, който трябваше да нарисуваме днес — папрат в саксия, оставена върху бюрото на Адисън.
— Знаеш правилата, хлапе. Някой друг, освен мен трябва да пожелае да общува с теб. Не се отчайвай. Скоро някой ще се накисне в неприятности и тогава ще дойде твоето време. Джоуна има доста проблеми. Както и Хоуп. Сама ще се увериш в думите ми.
Още от първия ден Дънкан бе ограничил общуването ни до кратката размяна на реплики в часовете по рисуване и подхвърлянето на остроумни забележки от време на време в коридорите, ако наблизо нямаше някой, който да чуе. И съвсем логично в резултат на това открих, че очаквам с нетърпение часовете по изобразително изкуство. Това беше единственото време, когато някой говореше с мен като с реална личност.
Останалите затворници ме пренебрегваха през целия ден, а инструкторите не пропускаха — независимо дали в часовете, или и докато се очиствах — да ми напомнят каква грешница съм. Приятелството с Дънкан ми помагаше да се съсредоточа, напомняше ми, че има надежда отвъд това място. Той все още беше предпазлив — дори в часа по изобразително изкуство — в разговорите. При все че рядко споменаваше Шантал, приятелката си — за която подозирах, че е била повече от обикновена приятелка — която бе отведена някъде от алхимиците, виждах, че загубата и го измъчва. Дънкан се усмихваше и бъбреше с другите в столовата, но твърдо се придържаше към принципа си да не се увлича в по-задушевен разговор с никого нито по време на хранене, нито в часовете. Мисля, че се боеше да не си навлече гнева на някой от алхимиците дори заради случайно познанство.