— Зоуи попита дали може да ти донесе нискомаслено лате с ванилия, когато те посети. Ние й казахме, че нямаме нищо против. Ние сме за цивилизовани посещения — да седнете и да си поприказвате честно и открито, за да се изцели семейството ти и най-вече твоята душа.
Сърцето ми заби учестено и това нямаше нищо общо с примамката за кафето. Гласът потвърждаваше предишното си предложение. Истинско посещение, ще седнем, ще пием кафе… и това трябваше да стане извън тази килия. Ако поне част от тази фантазия беше истина, нямаше начин да доведат тук баща ми и Зоуи — не че срещата с тях беше моята цел. Но да изляза от тук — да. Продължавах да смятам, че бих могла да остана в тази килия завинаги, че мога да издържа на всичко, на което ме подложат. И наистина бих могла. Но какво постигах с това? Доказах само, че съм твърда и непреклонна, но макар да се гордеех с всички тези качества, те не ме приближаваха до Ейдриън. За да съм с Ейдриън, за да съм с останалите си приятели… трябваше да сънувам. А за да сънувам, трябваше да се избавя от това наркотично съществуване.
И не само това. Ако се намирах някъде извън тази малка тъмна килия, може би отново щях да мога да правя магии. Може би щях да попадна на някаква следа и да разбера в кое място на света ме държат. Може би щях да успея да се освободя.
Но първо трябваше да се измъкна от тази килия. Мислех, че проявявам смелост, оставайки тук, но внезапно се запитах дали излизането ми от тук няма да е истинското изпитание на смелостта ми.
— Би ли го искала, Сидни? — Ако не грешах, долових в гласа нотка на вълнение — почти нетърпение — което контрастираше с приповдигнатия и властен тон, с който бях свикнала. Досега никога не бяха проявявали такъв интерес към мен. — Искаш ли да направиш първите стъпки към пречистването на душата си… и да видиш семейството си?
Колко дълго бях чезнала в тази килия, губейки и идвайки в съзнание? Опипах гръдния кош и ръцете си. Съдейки по това, колко много бях отслабнала, вероятно бях прекарала тук седмици. Седмици, месеци… нямах представа. А докато бях тук, светът продължаваше да съществува без мен — свят, пълен с хора, които се нуждаеха от мен.
— Сидни?
Не исках да прозвуча прекалено нетърпелива, затова се опитах да спечеля време.
— Откъде да зная, че мога да ви вярвам? Че ще ми позволите да се видя със семейството ми, ако… започна това пътуване?
— Злото и измамата не са нашето верую — рече гласът. — Ние почитаме светлината и честността.
Лъжци, лъжци, помислих си. Те ме лъжеха от години, твърдейки, че добрите хора са чудовища, и се опитваха да ми диктуват как да живея. Но това нямаше значение. Не ме беше грижа дали ще спазят обещанието си да видя семейството ми.
— Ще имам ли… истинско легло? — Успях да накарам гласа си леко да потрепери. Алхимиците ме обучаваха да бъда отлична актриса и сега можеха да се уверят, че са постигнали успех.
— Да, Сидни. Истинско легло, истински дрехи, истинска храна. И хора, с които ще можеш да разговаряш — хора, които ще ти помогнат, ако се вслушваш в думите им.
Последното се оказа решаващо. Ако постоянно се намирам сред други хора, те със сигурност нямаше да продължат да тровят въздуха. И сякаш в унисон с мислите ми, почувствах възбуда, примесена с тревога. Те подаваха по тръбите някакви стимулатори, които ме правеха неспокойна и ме подтикваха да действам прибързано. Това беше добра уловка за един изтощен и объркан ум и наистина се получаваше — но не по начина, който те очакваха.
По стар навик ръката ми се стрелна към ключицата, за да докосне кръстчето, което вече не беше там. Не им позволявай да ме променят — помолих се наум. — Помогни ми да запазя разума си. Помогни ми да изтърпя всичко, което ми предстои.
— Сидни?
— Какво трябва да направя? — попитах.
— Знаеш какво трябва да сториш — изрече гласът. — Знаеш какво трябва да кажеш.
Притиснах ръце към гърдите си и този път моите мислени молби не бяха молитва, а безмълвно послание към Ейдриън: Чакай ме. Бъди силен и аз също ще бъда силна. Ще се боря и ще се измъкна жива от всичко, което са ми подготвили. Няма да те забравя. Никога няма да ти обърна гръб, независимо от лъжите, които ще се наложи да им кажа. Нашият център ще издържи.
— Знаеш какво трябва да кажеш — повтори гласът, опивайки се от думите си.
Прокашлях се.
— Аз съгреших срещу моя род и позволих душата ми да бъде осквернена. Готова съм да се пречистя от мрака.
— И какви са греховете ти? — настоя гласът. — Признай това, което си извършила.