— Много те бива в това — похвалих го, като посочих нарисуваните от него листа. — Дали защото твърде дълго си бил тук?
— Не, рисуването ми беше хоби, преди да попадна тук. Но честно казано, не мога да понасям тези скучни натюрморти. — Замлъкна и се загледа в рисунката си. — Бих убил за възможността да нарисувам нещо абстрактно. Иска ми се да рисувам небето. Не, кого заблуждавам. Искам да видя небето. Докато бях на мисия в Манхатън, рядко рисувах пейзажи. Смятах, че съм твърде добър за това и трябва да пазя силите си за някой залез в Аризона.
— Манхатън? Леле. Там е много вълнуващо.
— Вълнуващо е — съгласи се той. — И оживено, и напрегнато, и шумно. Ненавиждах онзи живот… а сега съм готов на всичко, за да се върна там. Ето къде би трябвало да попаднете ти и твоят мрачно замислен и секси приятел.
— Ние винаги сме си мечтали да отидем на някое място като например Рим — казах аз.
Дънкан се подсмихна.
— Рим? Защо да се тормозите с езиковата бариера, когато можете да имате всичко, което ви е нужно, и в Щатите? Можете да си наемете някой скромен апартамент и да се хванете на работа на две места, за да се издържате. Ти ще посещаваш лекции и ще учиш каквото искаш, а той ще се мотае с безработните си приятели художници в Бушуик1. Вечерта ще се прибирате у дома, ще похапвате корейска храна с откачените си съседи, а после ще се любите върху опърпания матрак на пода. А на следващия ден всичко ще започне отначало. — Той поднови рисуването. — Не е зле, нали?
— Никак не е зле — отвърнах и се усмихнах неволно. Ала усетих как усмивката ми помръква, когато остра болка прониза сърцето ми при мисълта за някакво бъдеще с Ейдриън. Това, което Дънкан описваше, не се различаваше много от нашите „планове за бягство“, които двамата с Ейдриън обичахме да си съчиняваме… в този момент абсолютно неизпълними. — Дънкан… какво имаше предвид, когато каза, че си готов на всичко, за да се върнеш там?
— Недей — предупреди ме той.
— Недей какво?
— Знаеш какво. Беше просто израз.
— Да — подхванах, — но ако има начин да се измъкнем от тук и…
— Няма — прекъсна ме той категорично. — Ти не си първата, която го предлага. Няма да си и последната. И ако зависи от мен, ти няма да бъдеш заключена отново в единична килия, задето си извършила нещо глупаво. Вече ти казах — от тук няма изход.
Много внимателно обмислих как да продължа по-нататък. През изминалата година той навярно е бил свидетел на опитите на мнозина други затворници да избягат и съдейки по реакцията му, и на провалите им. Няколко пъти го бях питала за разположението на изходите, но също като мен и той не бе открил такива. Нуждаех се от различен подход, за да събера допълнителна информация, която би могла да ни отведе до свободата.
— Ще ми отговориш ли само на още два въпроса? — попитах накрая. — Не за изходите?
— Ако мога — рече той предпазливо, избягвайки погледа ми.
— Знаеш ли къде се намираме?
— Не — отвърна Дънкан без колебание. — Никой не знае, което е част от техния план. Единственото, за което съм сигурен, е, че всяко ниво, на което се озоваваме, се намира под земята. Затова няма прозорци, нито явни изходи за навън.
— Знаеш ли как подават газа? И не се прави, че не разбираш за какво говоря — додадох, като видях, че се намръщи. — Не може да не си забелязал, докато си бил в единичната килия. Те го използват и сега, за да ни упоят за през нощта и да ни държат възбудени и параноични през деня.
— За това не се нуждаят от упойващи средства — отбеляза той. — Стадното чувство отлично помага за разпространението на параноята само по себе си.
— Не го усуквай. Знаеш ли, или не, откъде идва газът?
— Я стига, само защото папратите са васкуларни растения, още не означава, че преработват различно въглеродния двуокис — прекъсна ме той. Слисах се, както от неочакваната смяна на темата, така и от лекото повишаване на тона му. — При тях се запазват всички основни химически реакции, базиращи се на фотосинтезата. Разликата е само в използването на спори вместо семена.