Бях твърде шашната, за да отвърна веднага, а след това забелязах какво бе видял: Ема стоеше редом и търсеше цветни моливи в чекмеджето. Беше ясно, че подслушваше.
Преглътнах и се напънах да изстискам от себе си някакво подобие на смислена реплика.
— Не спорех за това. Просто изтъкнах факта, че в палеонтологичните архиви се споменава за мегафили и микрофили. Ти си този, който задълба във фотосинтезата.
Ема намери това, което й трябваше, и се отдалечи, а коленете ми омекнаха като гумени.
— О, боже! — простенах, когато тя вече не можеше да ме чуе.
— Ето защо — рече Дънкан — трябва да бъдеш по-внимателна.
Часът свърши и аз прекарах остатъка от деня в изнервено очакване Ема да ме натопи пред шефовете, които щяха да ме изпратят за очистване или, още по-лошо, обратно в непрогледната тъмнина. От всички тук да ме чуе точно тя! Останалите затворници може и да не общуваха все още с мен, но вече можех да определя кой ставаше за съюзник и кой не. А Ема? Тя беше най-лошата. Някои от другите от време на време се изпускаха, както Хоуп през първия ми ден тук, правейки своеволни коментари, които им навличаха неприятности. Но моята направо безупречно примерна съквартирантка никога не се отклоняваше от реториката на идеалния алхимик. Всъщност тя с всички сили се стараеше да изобличава непокорните. Честно казано, не можех да проумея, защо тя все още е тук.
Но никой не дойде да ме отведе. Ема дори не поглеждаше към мен и аз започнах да се надявам, че е дочула само набързо скалъпеното обяснение на Дънкан за фотосинтезата.
Дойде времето за изповед и всички се запътихме към параклиса. Някои седнаха на сгъваеми столове, а други, като мен, се разхождаха из помещението. Вчера беше неделя и вместо за груповата изповед ние се бяхме събрали тук, насядали по пейките заедно с инструкторите, докато йерофантът извършваше истинска църковна служба и се молеше за душите ни. Това беше единствената част от ежедневието ни, която се бе променила. Иначе през уикендите имахме същите занятия, както и през седмицата. Но онази единствена служба беше много важна не заради посланието си, а защото беше още един начин да отбелязвам времето. Всяко късче информация, до което можех да се добера на това място, можеше да ми бъде полезно… или поне се надявах.
Точно заради това всеки ден преди сбирката четях Стената на истината. Тя съдържаше историите на затворниците, които са били тук преди мен, а аз се стремях да науча нещо. В повечето случаи откривах само определен тип послания и днес не беше изключение. „Аз съгреших против себеподобните си и силно съжалявам. Моля ви, върнете ме обратно в лоното на праведния път. Единственото спасение е спасението на човешката душа.“ Друго послание гласеше: „Моля ви, освободете ме“. Видях Шеридан да влиза в стаята и понечих да се присъединя към останалите, когато нещо привлече вниманието ми. Намираше се в тази част от стената, до която още не бях стигнала, и явно е било надраскано набързо, с почти нечетлив почерк: „Карли, съжалявам. — К. Д.“
Ченето ми увисна. Възможно ли бе… наистина ли беше… колкото повече се взирах в думите, толкова повече се уверявах в това, което виждах: извинение към сестра ми Карли от Кийт Дарнъл, негодника, който я бе изнасилил. Навярно би могло да става дума за различна Карли и за нечии други инициали… ала моята интуиция ми подсказваше обратното. Знаех, че Кийт е бил в поправителен център. Престъпленията му бяха много по-различни от моите и той наскоро е бил освободен — по-точно преди повече от пет месеца. Освен това след престоя си тук се бе превърнал в нещо като зомби. Беше направо сюрреалистично да мисля, че той е вървял из същите коридори, посещавал е същите занятия, изтърпявал е същото очистване. Но още по-притеснителна бе мисълта дали и аз щях да приличам на него, когато изляза от тук.
— Сидни, ще дойдеш ли при нас? — попита Шеридан любезно.
Изчервих се, когато осъзнах, че аз съм единствената, която още не е седнала, и побързах да се присъединя към останалите.
— Извинете — промърморих.
— Стената на истината може да бъде много вдъхновяващо място — отбеляза Шеридан. — Откри ли нещо, което да намери отклик в душата ти?
Помислих много внимателно, преди да отговоря, и след това реших, че истината в този случай няма да ми навреди. Дори може да ми помогне, тъй като Шеридан постоянно ме подтикваше да споделям мислите си.