Тя понечи да върне книгата обратно, но аз я взех от ръцете й. Корицата бе украсена с блестящи орнаменти, а върху ъглите й бяха пресовани метални пластинки. Прокарах пръсти по едната от тях.
— Плоска отвертка? — попитах, докато преценявах дебелината на металната пластина върху единия ъгъл на корицата. Ако можех да я издърпам, от нея щеше да се получи доста приличен инструмент.
Бавна усмивка се разля по лицето на Ема.
— Всъщност да. Не мога да отрека, че имаш творческа мисъл. — Още няколко секунди ме оглежда изпитателно. — Защо искаш да блокираш достъпа на газ? Знаеш ли, струва ми се, че имаме много по-съществени проблеми и най-големият от тях е, че сме затворени тук.
— Я първо ми отговори на един въпрос — казах аз. Все още не бях сигурна дали Ема не е част от някакъв коварен заговор, който щеше да ми навлече още по-големи неприятности. — Ти можеш да послужиш за образец на алхимик с идеално поведение. Какво си направила, за да попаднеш тук?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Отпратих неколцина пазители, определени да помогнат на моята алхимистка група в Киев. Имаше няколко морои, за които смятах, че много повече от нас се нуждаят от закрила.
— Разбирам защо това превишаване на пълномощията би обезпокоило висшестоящите — признах. — Но ми се струва, че съществуват много по-сериозни и тежки прегрешения, отколкото това, особено имайки предвид образцовото ти поведение. Защо още си тук?
Дръзката й усмивка се замени с горчива гримаса.
— Защото сестра ми няма такова. Тя също премина през всичко това, беше освободена, а след това стана много по-непокорна от преди. Никой не знае къде е тя сега и независимо какви успехи постигам, те искат да се уверят, че няма да допуснат същата грешка два пъти, като ме освободят прекалено рано. Лоша наследственост, предполагам.
Това определено можеше да обясни всичко. Тя изглеждаше искрена, но беше алхимик, а ние сме отлично обучени да мамим и да заблуждаваме околните. Още един въпрос изникна в главата ми, докато погледът ми се стрелна към другия край на помещението, където Дънкан и неколцина от останалите разглеждаха секцията по социология.
— Защо Дънкан е толкова дълго тук? Струва ми се, че поведението му е много добро. И в неговото семейство ли има лоша наследственост?
Ема проследи погледа ми.
— Искаш ли да чуеш какво мисля аз? Прекалено добро поведение.
— Нима това е възможно? — смаях се аз.
Съквартирантката ми сви рамене.
— Дънкан е прекалено послушен и на мен ми се струва, че те се безпокоят, че няма да може да се противопостави на вампирското влияние, дори и да го иска. Затова все още се страхуват да го освободят. Но в същото време не желаят да добива прекалено много смелост и собствена воля, тъй като това е против принципите и правилата тук. Мисля, че той иска да бъде по-смел… ала нещо му пречи — имам предвид нещо по-силно от обичайните задръжки.
Шантал, помислих си аз. Ето кое го възпираше. Той притежаваше достатъчно смелост, за да се сприятели с мен, но думите на Ема обясняваха защо беше толкова предпазлив дори и в това. Загубата на Шантал го бе белязала и бе накарала да се бои от други отклонения от правилата. Надявайки се, че не допускам ужасна грешка, аз поех дълбоко дъх и отново се извърнах към Ема.
— Ако газът е изключен, аз мога да предам съобщение навън. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Веждите и се стрелнаха нагоре.
— Сигурна ли си? Тази вечер?
— Напълно — уверих я. Ейдриън щеше да ме търси в съня. Просто се нуждаеше от пролука в естествен сън.
— Почакай малко — рече Ема след кратък размисъл.
Изправи се, прекоси помещението и отиде при Амилия, която разглеждаше рафта с книги. Двете поговориха, докато се чу звънецът, отбелязващ, че е време да се прибираме по стаите. Ема се върна забързано при мен.
— Вземи тази книга — рече тя и кимна към богато украсения том. — След като прекрачим прага на тази врата, няма да ти кажа нито дума повече. Върни се в нашата стая, преброй до шейсет и направи каквото е нужно с вентилационния панел.
— Ами камерата…
— От тук насетне си сама — заяви тя и се отдалечи, без повече приказки.
За кратко останах като вцепенена, после побързах да се присъединя към останалите, които записваха книгите си при библиотекарката. Докато излизах с групата, се опитах да изглеждам естествено, а не сякаш сърцето ми ще изскочи от гърдите. Искрена ли беше Ема? Дали все пак това не беше капан? Какво би могла да постигне само с един разговор, така че изведнъж да стане възможно да бърникам вентилационната система? Защото, когато се прибрах в нашата стая, видях, че малката черна камера, която ни следеше неотклонно, все още бе насочена право към вентилационния панел на стената. Всяко негово отваряне лесно щеше да се регистрира.