— Какво искаш да кажеш?
Соня въздъхна.
— Точно от това се боях. Ти нямаш представа, че това момиче е лудо по теб, нали?
— Кое… имаш предвид Нина? — Поклатих глава. — Не, не е. Ние сме само приятели.
— Двамата прекарвате ужасно много време заедно. И всеки път, когато с нея се срещнем по работа, тя не спира да говори за теб.
— Аз не се интересувам от нея — заявих твърдо. — Не и в романтичен смисъл.
Соня ме изгледа с един от онези многозначителни погледи, в които се бе усъвършенствала.
— Никога не съм го твърдяла. Всъщност ми е съвършено ясно, че не се интересуваш от нея. Но тя не го знае. И от твоя страна е много жестоко да я заблуждаваш така.
— Но аз не го правя! — възразих разпалено. — Ние просто се забавляваме заедно.
— Тя ми каза, че й купуваш дрехи.
— Това е заем — отсякох непоколебимо. — Тъй като тя не разполага с достатъчно пари, за да се издържа.
— Тя се справяше много добре, преди да я въвлечеш във вихъра на кралския светски живот. — Соня срещна погледа ми, без да трепне. — Виж, искаш ли един съвет от мен? Ако наистина си загрижен за нея, се отдръпни. Без да го осъзнаваш, ти й изпращаш нееднозначни сигнали и рано или късно, нещата ще загрубеят, когато тя накрая не получи това, за което се е надявала. За всеки би било много тежко — но ти най-добре от всички знаеш колко крехки и уязвими сме ние, владеещите магията на духа.
— Е, всъщност не искам съвета ти и нямам намерение да се отдръпвам, защото не върша нищо лошо. Нина е умно момиче. Тя знае, че ние сме само приятели, и това напълно я устройва. Струва ми се доста преждевременно да ме съветваш да се откажа от нея.
— Да се откажеш от нея? — подсмихна се Соня. — Това е фраза, характерна за пристрастените. И за какво по-точно я използваш? Или което е по-важно, дали би трябвало да попитам какво — или кого — замества тя?
— Нищо. И никого. Престани с тази инквизиция! Какво лошо има в това, да имам приятел?
Нина се върна, облечена в клин и тениска, взети назаем от Соня, и появата й сложи край на разговора. Неподозираща за напрежението помежду ни, тя направо се разсипа от благодарности към Соня и зададе още няколко въпроса за ваксината. Докато двете разговаряха, мислите ми блуждаеха и аз се питах дали несъзнателно не бях излъгал Соня.
Не за някакви романтични отношения между мен и Нина. Дори не можех да си представя да бъда с друга жена, освен със Сидни. Но когато си тръгнахме от дома на Соня и аз изпращах Нина до жилището й, се улових, че размишлявам над една друга част от коментара на Соня.
Какво — или кого — замества тя?
Разбира се, никой не би могъл да замени Сидни. На този свят нямаше никоя като нея, никой не би могъл да се сравнява с нея или да заеме нейното място в сърцето ми. Ала когато Соня предложи да се отдръпна от Нина, първата паническа мисъл, изникнала в съзнанието ми, беше, че отново ще остана сам. Защото, въпреки че след изчезването на Сидни емоциите, които доминираха в мен, бяха мъката, страхът и гневът, не бих могъл да отрека, че самотата също беше в този списък. Връзката ми със Сидни бе изцелила заблудената, изгубената част от душата ми, носеща се безцелно по течението на живота. Когато тя изчезна, това беше прекъснато и аз отново заплавах свободно.
Нина, без да замества Сидни в любовен аспект, определено бе направила много, за да ме върне на брега. Не че напоследък бях образец на добро поведение. Но Нина ми даде възможност да поговоря с някого — който не живее в главата ми — и поне внесе някакъв ред в безразборния ми разгулен живот. Отговорността да я вземам и връщам всяка нощ навреме в дома й ме предпазваше да не обезумея окончателно. Освен удоволствието да наказвам тайно баща си, като харча парите му за нея, изпитвах удовлетворение да се грижа за някого. Това ме караше да се чувствам по-малко безполезен. Не можех да намеря Сидни, но можех, за бога, да осигуря приличен тоалет на Нина за нощния живот в кралския двор.
Но дали Соня беше права, че междувременно се възползвах от Нина?
Блъсках си главата над това, когато стигнахме пред вратата на жилището на Нина, намиращо се в друга сграда за пребиваващи в кралския двор, малко по-скромна от апартамента на Соня. Нина отключи вратата и се извърна към мен. Слънцето вече се бе издигнало на небосклона и багреше лицето й е цветовете на изгрева.
— Е, благодаря за интересно прекараното време — рече тя и се засмя. — И освен това ти благодаря за това, което се опита да уредиш със Соня. Наистина не беше длъжен. Но все пак ти благодаря.