Тя кършеше пръсти, типичен неин нервен тик, който бях забелязал и преди.
Свих рамене.
— Ти чу какво каза тя. Независимо от всичко може би все пак от това ще излезе нещо.
— Може би. — Помежду ни за миг се възцари тишина, преди тя да попита: — Ами… тогава до утре, по същото време?
Аз се поколебах, питайки се дали не се забърквам в рискована и неразумна ситуация. Запитах се дали не въвличам и нея в неприятна бъркотия.
Нима ще позволиш на Соня да диктува живота ти? — настоя гневно леля Татяна. — Какво знае тя?
Почувствах как в гърдите ми напира гняв. Соня преувеличаваше. Какво лошо имаше в това, да имам приятел? Какво лошо имаше в това, да има с кого да поговоря? Нима трябваше да живея в пълна изолация само защото Сидни я нямаше? Още повече че Нина имаше прекалено добре развита интуиция, за да храни каквито и да било чувства към мен? Тя си имаше свои собствени проблеми и нямаше да си въобрази разни налудничави идеи за отношенията помежду ни.
— По същото време — уверих я аз.
Глава 9
Сидни
Как е възможно Ейдриън да не дойде в съня ми? Нима досега бях поела толкова много наркотичен газ, че бе оставил трайни последици в организма ми? Знаех, че нямаше начин той да се откаже от мен. Сигурно ме търсеше. Ако не се бе появил онази нощ в съня ми, трябваше да има сериозна причина за това.
Проблемът беше, че не дойде и през следващата нощ. Нито в по-следващата.
Нещата още повече се влошиха, когато на сутринта, след като бях спряла притока на газ, Ема започна да ме разпитва упорито, изгаряща от желание да узнае дали съм успяла да намеря помощ от външния свят, както бях обещала. Амилия се присъедини към нея. Чак сега разбрах, че тя е помогнала за отвличането на вниманието на надзирателите. Очевидно нашите стаи се наблюдаваха от команден център с множество монитори. По указания на Ема, Амилия завързала спор със съквартирантката си и наговорила куп компрометиращи неща, които били чути от наблюдаващите. Амилия се държала особено предизвикателно и надзирателите съсредоточили цялото си внимание върху нея, при което изпуснали моето малко изпълнение.
— Нужно ми е повече време за сън, за да сработи планът ми — казах на момичетата, след като им съобщих, че не бях успяла да се свържа с външния свят. — Миналата нощ ми отне много време да заспя и може би сънят ми е бил твърде кратък. Довечера ще се получи по-добре.
Амилия и Ема изглеждаха разочаровани, но все още изпълнени с надежда. Вярваха в мен. Почти не ме познаваха, но и двете бяха убедени, че имам начин да им помогна.
Това беше преди пет дни.
Сега надеждата в погледите им бе заменена с враждебност.
Не знаех какво не беше наред. Нямах представа защо Ейдриън не идваше в съня ми. В мен се надигаше паника, че нещо лошо се е случило с него и той вече не може да създава сънища с помощта на магията на духа. Може би все още вземаше лекарства… но не, бях сигурна, че Ейдриън щеше да ги спре, за да се опита да ме намери. Възможно ли беше хапчетата да са увредили за постоянно способността му да използва духа? Не можах да размишлявам дълго по въпроса, защото животът ми в поправителния център определено придоби лош обрат.
Ема и особено Амилия, която бе изпратена за очистване, задето бе отвлякла вниманието на нашите тъмничари, се чувстваха изиграни. Те не казаха на никого какво се бе случило най-малкото, за да не се издадат, но чрез умели намеци и поведението си дадоха ясно да се разбере, че съм в немилост. Те подминаваха без внимание уверенията ми, че отвън всеки момент ще дойде помощ, и много скоро аз се хранех сама в столовата. Останалите, чието резервирано и хладно държание към мен бе започнало да се затопля, възобновиха старите си навици с подновена ярост и всичко, което правех, биваше щателно анализирано и докладвано на началниците ни — които ме изпратиха за очистване още два пъти през тази седмица.
Единствено Дънкан оставаше мой приятел, ала дори и тази дружба бе помрачена.
— Предупредих те — каза ми той един ден в час по изобразително изкуство. — Предупредих те да внимаваш да не се издъниш. Не зная какво си направила, но определено заличи целия си досегашен напредък.
— Бях длъжна да го направя — уверих го. — Трябваше да рискувам, защото съм сигурна, че си заслужава.
— Наистина ли си струваше? — попита той тъжно с тон, който подсказваше, че много, много пъти е бил свидетел на подобни опити.