— Да — отвърнах разпалено, — имаше смисъл!
Той ми се усмихна любезно и се върна към картината си, но видях ясно, че е убеден, че лъжа. Най-ужасното беше, че не бях сигурна дали не е прав.
Междувременно не спирах да лелея надеждата, че ще се свържа с Ейдриън в света на сънищата. Не проумявах защо това все още не се бе случило, ала нито за миг не се съмнявах, че там отвън, той продължава да ме обича и ме търси. Ако нещо наистина му пречеше да проникне в съня ми, бях уверена, че ще намери друг начин да се добере до мен.
Една седмица след като прекъснах подаването на упойващия газ, еднообразното ежедневие в поправителния център бе нарушено от пристигането на нова затворничка.
— Новината е добра за теб — каза ми Дънкан в коридора. — За известно време вниманието ще бъде насочено към нея, затова не се дръж прекалено приятелски.
Беше ми трудно да последвам съвета му, особено след като на закуска я видях да седи сама на една маса в столовата. Предупредителният поглед на Дънкан ме застави неохотно да се насоча към друга маса. Почувствах се глупава и страхлива, задето позволих на новото момиче, а и на самата себе си да приемем с покорство отлъчването си и да страдаме заради това. Тя се казваше Рене и изглеждаше на моята възраст, може би с година или приблизително толкова по-млада. Освен това ми се струваше, че е някой, с когото бих могла с лекота да се сближа, тъй като и тя, също като мен, бе изпратена за очистване още по време на първото ни занятие заради спор с преподавателя.
Ала за разлика от мен, когато се върна, Рене изглеждаше бледа и болна — но не и изплашена. Донякъде й се възхищавах. Тя все още бе изтормозена от пребиваването в единичната килия, ала в очите й блестеше бунтовническа искра, която говореше за несъмнена сила и смелост.
Ето това е някой, с когото бих могла да се съюзя, помислих си. Когато го споменах пред Дънкан в часа по изобразително изкуство, той побърза да ме смъмри.
— Още не — промърмори. — Тя е съвсем нова, прекалено много се набива в очи. А и самата тя не облекчава живота си.
И той имаше право. При все че Рене се научи повече да не отговаря безцеремонно, не си даваше труд да изглежда смирена и разкаяна, нито се преструваше, че възприема и вярва в това, което й проповядваха алхимиците. Тя сякаш с радост се бе оградила от останалите и напълно ме пренебрегваше, когато й се усмихвах приятелски в коридорите. По време на занятията беше мрачна и гледаше с гняв и предизвикателство както останалите затворници, така и инструкторите.
— Аз донякъде съм изненадан, че вече са я освободили от единичната килия — додаде Дънкан. — Някой явно е допуснал голяма грешка.
— Точно заради това тя повече от когато и да било има нужда от приятел — настоях. — Нуждае се от някой, който да й каже: „Виж, нормално е да се чувстваш по този начин, но известно време ще трябва да се смириш и да си траеш“. В противен случай те ще я изпратят обратно в килията.
Той поклати предупредително глава.
— Не го прави. Не се забърквай в това, особено след като нейното идване е благоприятно за теб и означава, че скоро ще се придвижиш напред. Освен това те няма да я изпратят обратно в единична килия.
В гласа му прозвуча нещо зловещо, което той явно нямаше никакво намерение да ми обясни. Противно на желанието и мнението ми, през остатъка от деня аз стоях настрани от новодошлата. Когато утрото настъпи — и все още нямах контакт с Ейдриън — аз реших да не се поддавам на натиска на другите затворници и да седна до Рене. Планът ми обаче се провали, когато един от редовните сътрапезници на Дънкан ме покани да седна при тях. Спрях се несигурно с таблата в ръце, местейки поглед между Рене и масата на Дънкан. Да отида при нея, изглеждаше правилно, но как можех да пропусна първия реален шанс, появил се от толкова време, да оправя отношенията ми с останалите? Въпреки инстинктите ми, се насочих към масата на Дънкан, като си обещах, че по-късно ще се опитам да се сближа с Рене.
Това „по-късно“ така и не настъпи.
Очевидно, след като цял ден бе оставила негодуванието да се натрупва в нея, Рене не можа да издържи повече и избухна по време на третото занятие, впускайки се в още по-дълга тирада от вчерашната за тесногръдата пропаганда на инструктора. Охраната я извлече навън и аз изпитах прилив на симпатия към нея, задето два дни подред трябваше да понесе очистването, толкова скоро след освобождаването й от единичната килия. Докато я отвеждаха, погледът на Дънкан се срещна с моя и аз прочетох в очите му: Казах ли ти?