Когато дойде време за обяд, очаквах промяна в последната минута — в менюто да се появи някое от любимите ястия на Рене, за да посипят още сол в раната й. Но обявеното сутринта меню остана същото и аз се зачудих дали не й се е разминало с по-леко наказание, или просто е имала нещастието едно от любимите й блюда да са панираните пилешки хапки. Но когато Рене влезе в столовата доста по-късно, след като ние бяхме насядали и започнали да се храним, аз тутакси забравих за менюто.
Предизвикателните искри в очите й бяха изчезнали. Сега те изглеждаха като безжизнени, когато тя се огледа смутено, сякаш за пръв път влизаше в това помещение, а може би изобщо в столова. Изражението на лицето й беше безизразно, а челюстта й — безпомощно увиснала. Тя стоеше досами вратата, без да понечи да влезе или да отиде да вземе храната си, и никой не й се притече на помощ.
Момичето до мен, затворничка, на име Елза, затаи дъх.
— Така си и мислех, че това може да се случи.
— Кое? — попитах слисано. — Някакво по-свирепо очистване?
— По-лошо — отвърна Елза. — Опресняване на татуировката.
Припомних си моите преживявания, като се зачудих какво може да бъде по-лошо, след като всички ние бяхме преминали през опреснявания на татуировките.
— Нима не са опреснили татуировката й, когато са я извели от единичната килия?
— Това е стандартно опресняване — обади се друг мой съсед, Джоуна. — Очевидно не е било достатъчно, затова те са увеличили дозата — може би са прекалили. Случва се понякога. Посланията достигат до татуираните, но за известно време са замаяни и като че ли са забравили обикновените ежедневни дейности.
В мен се прокрадна ужас. Тъкмо от това се боях, ето защо работих упорито, за да създам антиалхимично вълшебно мастило, което да неутрализира внушението на алхимиците. Бях виждала този изцъклен безжизнен поглед и преди — в Кийт. Наскоро, след като бе излязъл от поправителния център, той също се държеше като зомби и не правеше нищо, освен да повтаря като папагал риториката, която алхимиците му бяха набили в главата. Тогава поне Кийт вече бе способен да се справя с рутината на ежедневието. Дали в началото е бил с толкова промит мозък? Гледката беше ужасна. Дори още по-ужасна от факта, че никой не понечи да й помогне.
Скочих от мястото си, без да обръщам внимание на Дънкан, който рязко пое дъх зад мен.
Забързах към Рене, улових я за ръката и я поведох навътре в столовата.
— Ела — казах й, съсредоточена изцяло върху нея, за да не забелязвам останалите, приковали погледите си върху мен. — Искаш ли да хапнеш?
Няколко секунди тя се взира безучастно пред себе си, сетне бавно се извърна към мен.
— Не зная. Мислиш ли, че трябва?
— Гладна ли си? — попитах.
Тя смръщи леко вежди.
— Мислиш ли, че съм? Ако не мислиш така…
Насочих я към прозореца на Бакстър.
— Мисля, че трябва да си такава, каквото искаш — заявих твърдо. Тя не каза нищо на готвача, когато го приближихме, и както обикновено той не бе особено дружелюбен, така че аз трябваше да поема инициативата. — Рене се нуждае от нещо за обяд.
Бакстър не отговори веднага и аз се зачудих дали не му бе заповядано да реагира само ако тя лично помоли за храна. Ако беше така, май щеше да се наложи доста дълго да стоим тук. Но след още няколко секунди на колебание той се обърна и сложи върху таблата една чиния с панирани пилешки хапки. Отнесох таблата до празната маса, издърпах един стол и посочих на Рене да седне. Тя, изглежда, откликваше добре на подобни команди, дори и неизречени, но не се опита да направи нищо по своя воля, когато седнах срещу нея.
— Можеш да се храниш, ако искаш — подканих я. Тя не реагира и аз го казах другояче. — Изяж си пилешкото, Рене.
Тя послушно взе една пилешка хапка и започна да яде от подноса, докато аз я наблюдавах с нарастващ ужас. Ужас… и гняв. Нима алхимиците наистина смятаха, че това е по-добрата алтернатива, отколкото някой да се усъмни в авторитета им? Дори след време най-тежките странични ефекти да преминат, беше отвратително това, което те причиняваха на друго човешко същество. Когато разбрах, че съм защитена от опресняването на татуировката, мислех, че в това отношение съм свободна. И това беше истина: аз бях. Ала всички останали около мен, независимо дали бяха приятели, или врагове, рискуваха да се превърнат в зомбита, ако алхимиците предозират вълшебното мастило при опресняването на татуировките им. Нямаше значение дали такива тежки странични ефекти са рядкост. Дори да се случи само веднъж, пак беше много.