Не знаех как да отговоря на това, затова не казах нищо.
— Виждаш дяволски изчадия — повтори тя.
Този нов обрат на събитията ме стъписа и аз не знаех как да реагирам.
— Не зная. Може би са. Трябва да науча нещо повече за тези конкретни морои.
— Не е нужно да знаеш нищо, с изключение на това, което ти казах. Те са дяволски изчадия.
— Щом така казвате, госпожо — съгласих се внимателно.
Лицето й остана спокойно.
— Искам ти да го кажеш. Повтаряй след мен: „Аз виждам дяволски изчадия“.
Втренчих се в снимката на мороите. На нея се виждаха две момичета, приблизително на моята възраст, които приличаха на сестри. Те се усмихваха и държаха в ръце кофички със сладолед. В тях нямаше нищо дяволско или зло, освен ако не възнамеряваха да накарат деца, страдащи от диабет, да изядат насила сладоледа. Докато размишлявах над дилемата, дясната странична облегалка внезапно изщрака. Горната й повърхност се плъзна назад, разкривайки отдолу резервоар, пълен с някаква бистра течност.
— Какво е това? — попитах.
— Виждаш ли дяволски изчадия? — попита вместо отговор Шеридан.
Сигурно съм се забавила прекалено дълго с отговора, защото Шеридан натисна един бутон върху дистанционното. Ремъкът, стягащ ръката ми, внезапно се отпусна, сваляйки ръката ми надолу. Спря точно когато долната част на ръката ми докосна течността и след това се повдигна обратно.
Ала и това кратко докосване бе напълно достатъчно. Извиках от изненада, когато изгаряща болка прониза кожата там, където бе докоснала повърхността на течността. Не знаех какъв химикал имаше в резервоара, но усещането беше, все едно вряла вода се бе изляла върху голата плът. Когато ръката ми се отдалечи от течността, болката бавно започна да стихва.
— А сега — поде Шеридан, с прекалено мил тон след това, което току-що бе направила. — Кажи: „Виждам дяволски изчадия“.
Дори не ми даде възможност да отговоря, преди да повтори процедурата, този път задържайки ръката ми върху течността. Независимо от това аз бях подготвена и прехапах устни, за да не изкрещя. Болката беше същата и аз въздъхнах облекчено, когато след няколко минути тя вдигна ръката ми и позволи да си отдъхна за кратко.
Но облекчението не трая дълго, защото тя много скоро каза:
— А сега кажи…
Не я оставих да довърши.
— Виждам дяволски изчадия — изстрелях припряно.
Лицето й засия от триумф.
— Отлично. Аз сега да пробваме нещо различно. — Върху екрана се появи ново изображение, показващо група моройски ученици. — Какво виждаш?
Аз бях схватлива ученичка.
— Виждам дяволски изчадия — отвърнах без колебание. Разбира се, беше нелепо. Нямаше нищо дяволско в тези морои, нито в следващите снимки, които тя ми показваше. Докато бях в единичната килия, се заклех пред себе си, че ще играя всякакви игри, стига да се измъкна някак си от тук, и ако тя искаше да повтарям като папагал тази лъжа, задето бях помогнала на Рене, с радост щях да го правя.
Двойка морои, още деца, възрастен мъж… се изреждаха върху екрана. Шеридан преминаваше от лице на лице и аз отговарях като робот: „Виждам дяволски изчадия. Виждам дяволски изчадия. Виждам…“.
Думите ми секнаха, когато се взрях в лицата на двама морои — двама, които познавах.
Ейдриън и Джил.
Нямах представа откъде се бе сдобила със снимката, а и не ми пукаше. Сърцето ми подскочи, когато видях усмихнатите им лица, които толкова много обичах и които толкова ми липсваха. Безброй пъти си ги бях представяла, ала нищо не може да замени истинското изображение. Попивах всяка подробност: как светлината танцуваше в косите на Ейдриън, как устните на Джил се извиваха в свенлива усмивка. Едва успях да сподавя вълната от емоции, надигаща се в мен. Може би Шеридан искаше да ме накаже, като ми ги показваше, ала всъщност това бе най-прекрасната награда — докато тя не заговори отново:
— Какво виждаш, Сидни?
Отворих уста, готова да изрецитирам безсмислената фраза, ала не можах да го сторя. Взряна в тези обични лица, в очите им, сияещи от щастие… просто не можах да го направя. Макар да си казвах, че е лъжа, не можех да се насиля да заклеймя Ейдриън и Джил.
Шеридан не си губеше времето. Уредът на стола спусна ръката ми до течността, много по-надълбоко, отколкото досега, така че ръката ми бе наполовина потопена във веществото. Шокът ме свари неподготвена, а болката беше още по-непоносима, защото Шеридан задържа ръката ми по-дълго от предишните пъти. Киселината прогаряше кожата ми, възпламенявайки всеки нерв в адски пламък. Изкрещях от болка и дори след като мъчителката вдигна ръката ми, продължих да вия, защото ефектът не стихваше.