— Какво виждаш, Сидни?
Преглътнах сълзите на болка и се фокусирах върху лицата на Ейдриън и Джил. Просто го кажи — заповядах си. — Трябва да се измъкнеш от тук. Трябва да се върнеш при тях. — И в същото време внезапно се запитах: — Така ли започва всичко? Така ли и аз ще стана същата като Кийт? Дали ще започна, като твърдя на себе си, че няма нищо лошо в това, което казвам, стига да зная, че изреченото е лъжа, само за да избегна болката? Или накрая тази лъжа ще се превърне в истина?
В отговор на мълчанието ми Шеридан отново отпусна ръката ми, потапяйки я още по-надълбоко.
— Кажи го — произнесе тя с глас, лишен от всякаква човешка емоция. — Кажи ми какво виждаш?
От устните ми се изтръгна тих болезнен стон, но това беше всичко. Вътрешно се опитвах да си вдъхна сили: Няма да го кажа. Няма да предам Ейдриън и Джил, дори и с тези нищо незначещи думи. Мислех, че ако издържа на болката още малко, тя както преди ще ми даде почивка, но вместо това моята инквизиторка спусна ръката ми още по-ниско, така че сега изцяло бе потопена в течността. Изкрещях, когато кожата се сгърчи. Погледнах надолу, очаквайки да видя разкъсана плът, оголена чак до костите, но ръката ми беше леко порозовяла. Каквато и да беше субстанцията, тя явно бе създадена, за да предизвиква усещане, че физическите поражения са много по-големи, отколкото са в действителност.
— Кажи ми какво виждаш, Сидни? Кажи ми и ще сложа край на това.
Опитах се да преборя болката, но това е невъзможно, когато имаш чувството, че те горят жив.
— Кажи ми какво виждаш, Сидни.
Болката нарастваше все повече и повече, докато ръката ми оставаше потопена, и най-сетне, чувствайки се като предател, срещнах очите на тези, които обичах, и избъбрих изнемощяло:
— Виждам дяволски изчадия.
— Не те чух — рече спокойно Шеридан. — Кажи го по-високо.
— Виждам дяволски изчадия! — изкрещях неистово.
Тя докосна дистанционното и ръката ми се повдигна, изтръгната от течността на инквизицията. Тъкмо понечих да въздъхна от облекчение, когато без предупреждение тя отново спусна ръката ми. Изревах от болката, която продължи още десет секунди, докато Шеридан не вдигна ръката ми отново.
— Какво правиш? — възкликнах аз. — Мислех, че каза…
— Това е проблемът — прекъсна ме тя. Съгласно някаква безмълвна команда помощниците й се появиха и започнаха да освобождават ремъците. — Ти мислиш. Също както си помислила, че е добре да помогнеш на Рене. Единственото, което трябва да правиш, е това, което ти се казва. Разбра ли?
Сведох поглед към ръката си, която беше тъмнорозова, но не показваше истинските мащаби на това, което току-що бях изпитала. Сетне отново погледнах към Ейдриън и Джил, изпълнена с вина заради слабостта си.
— Да, госпожо.
— Отлично — кимна Шеридан и остави дистанционното. — В такъв случай е време да се отправиш към следващото си занятие, нали?
Глава 10
Ейдриън
— Ейдриън?
Отворих очи и примижах пред лицето на някакво съвсем непознато момиче. Беше напълно облечена, аз също, така че поне това беше обнадеждаващ знак. Тя ми се усмихна накриво, като видя смутеното ми изражение.
— Аз съм Ейда. Снощи ти яко се отряза. Но трябва да изчезнеш от тук, преди родителите ми да се върнат.
Успях да седна и установих, че съм лежал върху дървения под, което обясняваше защо ме болят гърбът и главата. Озърнах се наоколо и видях неколцина купонджии в подобно състояние да се надигат от пода и да се затътрят към външната врата. Доволна, че отново съм на крака, приклекналата до мен Ейда се изправи и отиде да срита следващия заспал на пода неканен среднощен гост.
— Благодаря, че си ми позволила да остана! — извиках след нея. — Купонът беше страхотен.
Поне предполагах, че е бил такъв, щом като съм рухнал безпаметен на пода. До мястото, където бях спал, се търкаляше празна бутилка от вермут. Не бях сигурен дали е моя, или не. Надявах се да не е. Да се напиеш от вермут, беше просто печално. Последните две седмици ми се губеха в мъгла от разгул и запои, но за пръв път оставах да преспя някъде другаде. Обикновено Нина успяваше да ме довлече до жилището ми. За миг се почувствах засегнат, че не е била тук да се погрижи за мен. После ми се мярна смътният спомен, че беше понеделник, а тя не искаше да остава до късно преди началото на новата работна седмица.