Заех се с непосилната задача да отговоря на въпросите за скициране на контурите и основните техники при абстрактните пейзажи, но усетих как тъмните бездни на депресията отново започват да ме теглят надолу. И не само защото навярно щях да се проваля на изпита. Щях да се проваля пред Сидни и нямаше да оправдая големите й очаквания. Но пък в крайна сметка какво значение имаше един изпит, когато вече се бях провалил във всичко останало? Ако тя беше на мое място, досега вече щеше да ме е намерила. Сидни беше много по-умна и находчива. Тя щеше да сътвори нещо необикновено. А аз не можех да се справя дори с обикновеното.
Един час по-късно предадох теста, надявайки се, че не съм прецакал целия семестър. Роуина бе свършила по-рано и ме чакаше пред учебната стая.
— Искаш ли да хапнем нещо? — попита тя. — Аз черпя.
— Не, благодаря. Имам среща с братовчедката ми.
Роуина ме изгледа с безпокойство.
— Няма да шофираш, нали?
— Вече съм напълно трезвен, благодаря — заявих. — Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще взема автобуса.
— Е, в такъв случай това е всичко, нали? Последният ден от занятията.
Изведнъж осъзнах, че това е краят. Имах часове по още два предмета, но този беше единственият, който посещавахме заедно.
— Сигурен съм, че пак ще се видим — обещах доблестно.
— Надявам се — отвърна тя със загрижен поглед. — Имаш телефона ми. Или поне го имаше. Аз ще съм наоколо през цялото лято. Обади ни се, на мен или на Каси, ако искаш да излезем заедно… или имаш нужда да поговориш с някого… Зная, че напоследък ти е доста трудно…
— Справял съм се и с по-големи трудности — излъгах аз. Бидейки обикновено човешко същество, тя не знаеше и половината истина и нямаше как да я узнае. Знаех, че Роуина смяташе, че Сидни е скъсала с мен, и нейната жалост направо ме убиваше. Ала не можех да разсея заблудата й.
— Непременно ще ти звънна, така че не е зле да дежуриш до телефона. До скоро, Ро.
Тя ми помаха неуверено, докато вървях към най-близката спирка на студентския автобус. Не беше далеч, но докато стигна, вече се бях изпотил. В Палм Спрингс беше май, но нашата мимолетна пролет бе пометена от горещата вълна на приближаващото лято. Докато чаках, надянах отново слънчевите очила и се опитах да не обръщам внимание на двойката хипстъри, които пушеха до мен. Поне цигарите бяха единственият порок, към който не се бях върнал, откакто Сидни изчезна, но понякога ми беше трудно да устоя на изкушението. Много трудно.
За да се разсея, отворих чантата си и се взрях в малката статуетка на златист дракон. Плъзнах ръка по фините люспи на гърба му. Нито един скулптор не би могъл да сътвори подобен шедьовър, защото това всъщност не беше скулптура. Той беше истински дракон — е, за да бъдем по-точни, калистан, или вид добър демон — който Сидни бе призовала. Той бе свързан с нея и мен, но само тя имаше способността да го превръща от малко парче кварц в живата му форма. Според госпожа Теруилиджър, наставницата на Сидни в магиите, Хопър всъщност оставаше жив, но водеше жалко съществуване без храна и движения. Аз го носех със себе си, където и да отидех, макар да не бях сигурен дали нашите контакти означават нещо за него. Той всъщност се нуждаеше от Сидни и не го винях. Аз също се нуждаех от нея.
Бях казал истината на Роуина: в момента бях трезвен. И това не беше случайно. Дългото пътуване до къщи ми даваше идеална възможност да потърся Сидни. При все че вече не се опитвах да я достигна в сънищата й толкова жадно и настойчиво, както в началото, се стараех да оставам трезвен по няколко пъти на ден и да я търся. Щом автобусът потегли, се настаних удобно на седалката и почерпих от магията в мен, опивайки се за миг от безкрайната радост, която ми даряваше, макар и помрачена от факта, че духът бавно ме подлудяваше.
Лудостта не е толкова грозна дума — обади се гласът в главата ми. — Мисли за нея като за нов вид реалност.
Потръпнах. Гласът в главата ми не беше моята съвест или нещо подобно. Това беше моята мъртва леля Татяна, бившата кралица на мороите. Или по-скоро духът ме подтикваше да халюцинирам гласа й. Свикнах да я чувам, когато изпадах в най-мрачните дебри на настроението си. А откакто Сидни изчезна, призракът на леля Татяна стана мой почти постоянен спътник. Хубавата страна — ако изобщо можеше да има такава — беше, че част от биполярните странични ефекти на духа станаха по-редки. Като че ли лудостта, отрицателната последица от използването на магията му, бе добила нова форма. Дали беше по-добре да водиш мислено разговори с въображаем покоен роднина, или да си жертва на резки и неконтролируеми промени в настроението? Честно, не бях сигурен.