— Сърцето ли? — попита Субодай.
— Значи си знаел? — ахна Гуюк. — Да, сърцето е било.
— Каза ми, когато каза и на брат си Чагатай — отвърна Субодай. Погледът му се спря върху Байдур и Гуюк се обърна към него.
— Не знаех нищо — хладно каза Байдур.
Гуюк се обърна, но Субодай не свали поглед от Байдур, докато младият мъж не се размърда неловко на мястото си.
На Субодай му се искаше да каже стотици неща, но се овладя с усилие на волята.
— Какви са плановете ти? — попита той Гуюк. Една по-безпристрастна част от него се интересуваше как ще отговори Гуюк. Каквото и да беше останало от младостта му, то внезапно бе удушено. Субодай гледаше младия принц. Разбираше тихата резервираност, която виждаше у него. Върху плещите на Гуюк беше паднала нова тежест, независимо дали я желаеше, или не.
— Аз съм наследник на баща си — отвърна Гуюк. — Длъжен съм да се върна в Каракорум.
Субодай отново погледна Байдур и се намръщи, но думите трябваше да се изрекат.
— Наясно ли си със заплахата от страна на чичо си? Той има претенции към ханската власт.
Байдур се изчерви.
Гуюк замислено наклони глава и Субодай остана доволен, че го вижда да преценява отговора си. Вече нямаше място за вятърничавия младеж, който беше доскоро.
— Вестоносецът пристигна при мен преди месец. Имах време да помисля — рече Гуюк. — Ще изискам клетва за вярност от туманите тук.
— Това ще трябва да почака — каза Субодай. — Когато приключим тук, ще събереш целия народ, както направи баща ти.
Байдур отново се размърда, но никой не му обърна внимание. Намираше се в невъзможно положение, но отчаяно му се искаше да заговори.
— Мога да ти дам четири тумана и да оставя за себе си само три — каза Субодай. — Трябва да се завърнеш с войска, за да си осигуриш ханската власт. Чагатай не може да излезе с повече от два, най-много с три тумана на бойното поле. — Погледна хладно Байдур. — Препоръчвам ти да оставиш Байдур с мен, вместо да го принуждаваш да избира между братовчед и баща. — Сведе глава към Байдур. — Не го приемай като обида, военачалнико.
Байдур отвори уста, но не можеше да намери подходящите думи. Бату беше онзи, който проговори — за пръв път, откакто дойдоха.
— Познаваш Чагатай хан по-добре от всеки от нас, без да броим Байдур. Как според теб ще реагира той, когато научи новината?
Субодай не го погледна, докато отговаряше, а продължи да наблюдава Гуюк. Сякаш вадеше с ченгел думите от устата си.
— Ако действа прибързано, ще поведе туманите си към Каракорум.
— Ако действа прибързано… Разбирам — отвърна Бату. Наслаждаваше се на смущението, което виждаше на лицето на орлока. — И какво ще последва, когато Гуюк хан се прибере у дома?
— Чагатай или ще преговаря, или ще се бие. Никой не знае какво му е на ума. — Субодай опря длани на масата и се наведе към Гуюк. — Повярвай ми — Чагатай хан не е толкова опасен, колкото си мислиш.
Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна и зачака. Решението не беше просто военно. Бату едва се сдържа да не се ухили доволно.
Гуюк остави седящите около масата да се потят известно време, след което поклати глава.
— Ако не можеш да ми предложиш нещо повече от уверения, орлок, трябва да поведа туманите към родината. Всичките. — Погледна Джебе и Чулгетай, но старите военачалници не участваха във вземането на това решение. Субодай имаше върховна власт над войската, но сега не ставаше въпрос за военен проблем.
Субодай бавно издиша.
— Военачалнико, разполагам с нови карти с изобразени на тях земи, които не са били дори легенда за нас. Град Виена е само на някакви си сто мили на запад. Зад него е родината на рицарите тамплиери. Италия е на юг. Вече пратих съгледвачи в тамошните планини и планирам следващия етап. Това е постижението на живота ми.
И млъкна. Нямаше да се моли. Гуюк го изгледа студено.
— Ще ми трябват всички тумани, орлок Субодай. Всички.
— Не ти трябват парцаливите наборници. Остави ми само тях с два тумана и ще продължа нататък.
Гуюк бавно протегна ръка и хвана рамото на Субодай. Само преди месец не бе и сънувал, че подобен жест е възможен.
— Как мога да те оставя тук, Субодай? Как мога да оставя военачалника на Чингис хан в момента, когато ми е нужен най-много? Ти идваш с мен. Знаеш, че не мога да ти позволя да останеш. Ще се върнеш след някоя година, когато настъпи мир.