Субодай впери поглед в Байдур. Болката му бе видима за всички.
— Аз съм стар — каза Субодай. — И видях началото на всичко, когато самият Чингис беше млад. Няма да се върна отново тук. Разговарях с пленници. Между нас и океана няма нищо, абсолютно нищо. Видяхме рицарите им, Гуюк, не разбираш ли? Те не могат да ни спрат. Ако продължим напред, земята ще е наша от море до море, завинаги. От море до море, военачалнико. Наша за десет хиляди години. Можеш ли да си представиш подобно нещо?
— Тукашната земя не е важна — тихо рече Гуюк. — Родината е мястото, откъдето сме тръгнали. Не мога да изгубя нея заради земите тук.
Пусна рамото му и продължи със спокоен глас:
— Аз ще бъда хан, орлок Субодай. Имам нужда от теб.
Субодай бавно се отпусна на стола и сякаш цялата му енергия изчезна. Дори Бату се почувства неудобно да го гледа така сломен.
— Добре — каза орлокът. — Ще подготвя войската за завръщане у дома.
Чагатай гледаше към изгряващото слънце. Стаята беше без мебели и самият дворец беше пуст, ако не се брояха неколцината слуги, които трябваше да чистят. Не знаеше дали някога ще се върне тук и изпита мъка от това. Чу приближаващи стъпки и се обърна. Беше Сунтай, слугата му.
— Време е, господарю — каза Сунтай. Погледът му се спря върху смачкания пергамент в ръката на Чагатай, четен и препрочитан сто пъти след пристигането му само преди няколко дни.
— Да, време е — повтори като ехо Чагатай.
Погледна за последен път изгряващото слънце. Ято гъски излиташе от неподвижната вода. Чагатай беше в такова настроение, че впери поглед право в златната топка на хоризонта, сякаш я предизвикваше да се опита да го изгори.
— Мога да пристигна в Каракорум месеци преди него — рече Чагатай. — Ще взема клетвата на народа като хан, но когато той се върне, ще има война. Освен ако не последвам примера на любимия си брат Угедай. Какво мислиш, Сунтай? Гуюк би ли приел моето ханство тук в замяна на живота си? Хайде, дай ми съвет.
— Би могъл да приеме, господарю. В края на краищата ти го направи.
Чагатай се усмихна. За пръв път от години се чувстваше в мир със света.
— Може би трябва да се тревожа за бъдещите неприятности или пък за сина си Байдур. Сега трябва да мисля за неговия живот. Духове, ако можеше Гуюк просто да умре в съня си, пътят ми щеше да е открит! А вместо това аз доброволно му изпратих заложник.
Сунтай познаваше добре господаря си и се усмихна, докато се приближаваше да застане зад него.
— Гуюк може и да си мисли така, господарю, може би дори и орлок Субодай, но дали такъв заложник ще спре ръката ти?
Чагатай сви рамене.
— Имам много синове. Наградата е твърде голяма, за да се отказвам от нея само заради един от тях. Байдур ще трябва да се оправя сам. В края на краищата, Сунтай, аз му дадох най-добрите си воини за тумана му. Нямат равни на себе си в цялата държава. Ако той падне, ще скърбя за него, но съдбата му е в неговите собствени ръце, както винаги.
Чагатай не беше забелязал, че вместо обичайните сандали Сунтай е сложил меки ботуши. Не чу последната му стъпка. Усети ужилване, задави се от изненада и посегна към гърлото си. Какво…? Погледна ръката си и видя, че е цялата в кръв. Опита се да заговори, но гласът му беше изчезнал и се чу само някакво хриптене.
— Казват, че кинжалът кирпан е толкова остър, че смъртта е почти безболезнена — рече Сунтай. — Но никой не може да отговори дали наистина е така. Името му означава „милостива ръка“.
От гърлото на Чагатай излизаше някакво тихо гъргорене. Сунтай отстъпи две крачки, когато господарят му падна на колене, все още вкопчен в гърлото си.
— Раната е смъртоносна, господарю. Опитай се да запазиш спокойствие. Смъртта ще настъпи бързо.
Главата на Чагатай бавно се отпусна на гърдите му. Окървавената му дясна ръка посегна към сабята, но силите му стигнаха да я изтегли само един пръст от ножницата.
— Поръчано ми е да ти предам съобщение, господарю, ако имам възможност да го направя. Запомних думите наизуст. Можеш ли все още да чуваш?
Чагатай падна по очи. Някой извика наблизо и Сунтай се намръщи при мисълта какво следва.
— Съобщението е от Угедай хан, господарю. Трябва да ти го предам в момента на смъртта ти: „Това не е отмъщение, Чагатай. Правя го заради сина си. Вече не съм онзи човек, който те остави жив. Чрез моята дълга ръка ти няма да бъдеш хан“. — Сунтай въздъхна. — Никога не съм бил твой истински слуга, господарю, но ти беше чудесен господар. Сбогом.