Чагатай се отпусна безжизнено. Когато стражите нахълтаха в стаята с извадени саби, видяха Сунтай коленичил да шепне нещо в ухото на господаря си. Не помръдна, когато се втурнаха към него. Лицето му остана спокойно, докато го посичаха.
Беше студена ясна утрин. Субодай яхна коня си и погледна назад. Нямаше облаци и небето беше абсолютно синьо. Седем тумана, най-добрите воини на държавата, чакаха в строй. Зад тях каруците на обоза се точеха цели мили. Беше взел военачалници, някои от които почти момчета, и им беше показал силата им. Въпреки недостатъците си Гуюк щеше да е по-добър хан заради наученото по време на великия поход. Байдур щеше да е по-добър мъж от баща си. А бащата на Монгке би се гордял със сина си.
Въздъхна. Знаеше, че никога вече няма да види подобна войска. Старостта се беше промъкнала до него и се чувстваше уморен. Известно време си бе мислил, че е в състояние да язди вечно с младите мъже, морето го беше примамило толкова далеч от дома, колкото можеше само да мечтае навремето. Когато Гуюк нареди да спрат, това бе краят, шепотът на смъртта в ухото му. Загледа се в далечината и си представи градовете със златните им кули. Знаеше имената им, но никога нямаше да ги види — Виена, Париж, Рим.
Свършено беше. Знаеше, че ще трябва да посегне към оръжието, ако Чагатай предяви претенции към властта на Угедай. Може би щеше да види още една битка. Заедно с принцовете щеше да излезе на бойното поле на славата и да покаже на Чагатай защо Субодай багатур е станал военачалникът на Чингис хан.
Сви устни, вдигна ръка и рязко я свали. Зад него монголските тумани започнаха дългото пет хиляди мили пътуване, което най-сетне щеше да ги върне у дома.
Епилог
Сюан вървеше по дългата галерия и гледаше през прозорците. Всеки от тях разкриваше изглед към Ханджоу и реката, която се вливаше в залива. Откакто бе пристигнал в земите на Сун, го местеха често, сякаш не можеха да решат какво да правят с него. В редки случаи дори му позволяваха да плава по реката. Виждаше жените и децата си два пъти годишно на неловки срещи, под бдителния поглед на многобройни сунски чиновници.
Галерията минаваше покрай задната част на поредната правителствена сграда. Сюан се забавляваше, като нагласяше си стъпките си по такъв начин, че левият му крак да стъпва върху камъка в центъра на всяко петно слънчева светлина. Не очакваше големи новини на срещата, на която го бяха извикали. През годините бе осъзнал, че местните чиновници изпитват наслада да демонстрират властта си над него. Безброй пъти от него се изискваше да се яви в някакъв кабинет само за да открие, че чиновникът там няма никаква връзка с двора. На два пъти въпросните хора дори бяха довели държанките или децата си да гледат, докато се занимаваха с разрешителните и разпределението на скромните му доходи. Самата среща нямаше нищо общо с него. Те просто искаха да се изфукат с дзинския император, със самия Син на небето пред ококорените си подчинени.
Сюан се изненада, когато малката група чиновници с него не спря на обичайното разклонение на коридорите. По-нататък се намираха покоите на по-важните особи и той скри възбудата си, когато продължиха нататък. Отваряха се врати, от които надничаха всякакви учени и бюрократи, чули стъпките им. Сюан се вкопчи в събудилата се в него надежда. Беше изчезвала твърде много пъти, за да очаква, че писмата му най-сетне са получили отговор, макар да продължаваше да ги пише всеки ден.
Въпреки че си бе наложил да запази спокойствие, сърцето му заби по-бързо, когато слугите с поклони го отведоха до вратата на Сун Ким, човека, който провеждаше изпитите за почти всички постове в Ханджоу. Сун Ким беше взел името на управляващата династия като свое собствено, макар Сюан да подозираше, че по произход е от простолюдието. На него бе възложено да контролира средствата, отпуснати на Сюан за издържането на скромното му домакинство, тъкмо той беше получил много от писмата му през годините. И не бе отговорил на нито едно.
Слугите го въведоха в приемната и отстъпиха със сведени глави.
Администраторът живееше в разкош, сред скулптури и произведения на изкуството, които надминаваха средния вкус, и Сюан се усмихна на себе си при мисълта дали да не му направи комплимент. Така можеше да принуди противния дребосък да му подари онова, на което се възхищаваше. Но това бе само едно злобно хрумване. Възпитанието не би му позволило да е груб, независимо от обстоятелствата.