Всички замълчаха, докато се напрягаше да чуе нещо, а после трепнаха от трясъка, който накара Субодай да отскочи назад. Тънка струйка гипсова прах се посипа от тавана и Угедай трепна, когато я видя.
— Коридорът е тесен — промълви той като че ли на себе си. — Нямат достатъчно място за засилване.
— Това е добре. Има ли оръжия тук? — попита Субодай.
Угедай кимна. Беше син на баща си.
— Ела — каза и му направи знак да го последва.
Субодай се обърна към Хуран и го видя вече застанал в готовност до вратата. Последва нов трясък и отвън се чуха гневни възгласи.
— Запалете лампа — нареди Субодай. — По-добре да не стоим на тъмно.
Сорхатани се зае да изпълни задачата, докато Субодай влизаше във вътрешните покои. Поклони се официално на Торогене, жената на Угедай. Тя вече се беше облякла и бе пригладила косата си с вода от плитката купа, приготвена за сутрешния й тоалет. Субодай бе доволен, че нито тя, нито Сорхатани изглеждат уплашени.
— Насам — каза Угедай.
Субодай влезе в спалнята и кимна оценяващо. Вътре светеше малка лампа и на слабата й светлина той видя меча на Чингис с вълчата дръжка, окачен на стената над леглото. На отсрещната стена имаше лък. Пластовете рог, бреза и сухожилия лъщяха.
— Имаш ли стрели за това нещо? — попита Субодай, като огъна лъка и го претегли преценяващо в ръцете си.
Угедай се усмихна на видимото му задоволство.
— Това не е украса, Субодай. Разбира се, че имам стрели. — Отвори един сандък и извади колчан с трийсет стрели, дело на истински майстор, лъщящи от мазнина. Подхвърли го на Субодай.
Трясъците отвън продължаваха. Неканените гости, които и да бяха, бяха донесли чукове и дори подът трепереше от тежките им удари. Субодай отиде до високия прозорец на външната стена. Подобно на онези в другата стая, и този също бе с железни решетки. Неволно се замисли как би нахлул той, ако беше на мястото на нападателите. Макар да бяха достатъчно яки, решетките не бяха предвидени да издържат на решен на всичко враг. Подобен враг изобщо не трябваше да стига дотук, още по-малко да има време да разбие преградата, преди гвардейците на Угедай да го накълцат на парчета.
— Покрий лампата за момент — каза Субодай. — Не искам някой стрелец отвън да ме види.
Избута до прозореца една ракла, клекна на нея, после бързо се изправи, погледна за миг през решетките и отново клекна.
— Навън не се вижда никой, господарю, но стената до двора долу е само два човешки боя. Ще дойдат тук, ако разберат кой ти е прозорецът.
— Но първо ще опитат през вратата — отвърна сухо Угедай.
Субодай кимна и каза:
— Може би е по-добре жена ти да остане тук и да извика, ако чуе нещо.
Опитваше се да покаже, че Угедай командва, но нетърпението му се засилваше с всеки удар откъм коридора.
— Добре, военачалнико.
Угедай се поколеба, изпълнен със смесица от страх и гняв. Не беше построил града си, за да бъде изтръгнат с писъци от живота. Беше живял толкова дълго със смъртта, че се смая от внезапно обзелата го жажда за живот и мъст. Не смееше да попита Субодай дали ще успеят да удържат покоите. Виждаше отговора в очите му.
— Странно е, че присъстваш при смъртта на друг син на Чингис, не мислиш ли? — рече той.
Субодай се вцепени. Угедай обаче не видя слабост в черния му поглед.
— Нося греховете си, господарю — рече Субодай. — Но сега не е време да говорим за стари грехове. Ако оцелеем, можеш да ме питаш за всичко, което искаш да знаеш.
Горчилка изпълни Угедай и той понечи да отвори уста, но нов звук накара и двамата рязко да се обърнат и да изскочат от спалнята. Една от железните панти беше поддала, дървото на вратата бе разцепено и в нея зееше дупка. На светлината на лампата в по-тъмния коридор се виждаха потни лица. Застаналият до вратата Хуран заби сабята си в едно от тях и се разнесе отчаян вой.
Звездите бяха на половината си път в небето, когато Хазар поведе тумана си. Яздеше начело в пълно бойно снаряжение, зад него препускаха десет групи по хиляда души начело с мингхан командирите. Всяка хилядна беше разделена на ягуни от по сто души, водени от командири със сребърни пластини. Дори ягуните имаха подразделения — десет групи от по десет души с всичко необходимо за издигането на гер, с храна и инструменти за преживяване и бой. Чингис и Субодай бяха създали тази система и Хазар дори не се замисли, когато даде една-единствена заповед на своя кирилтай, интенданта си. Мъжете хукнаха към конете си и след малко туманът от десет хиляди воини се строи в степта, готов за поход. Пред тях лежеше Каракорум.