Хазар пое дъх да изреве заповед, но Хаджиун извика, преди да е отприщил туманите:
— Нямаш власт над нас, Чагатай! Имаме повече хора от теб, но не е нужно да се пролива кръв. Ще влезем в града! Дръпни се и няма да има борба помежду ни.
Конят на Чагатай усети нервността им и се разигра и господарят му трябваше да го завърти на място и да го плесне с юздите, за да го накара да стои мирен. Хазар и Хаджиун виждаха тържествуващата му физиономия и вътрешно се отчаяха за участта на Угедай зад стените.
— Подценяваш ме, чичо — извика Чагатай високо, та думите му да бъдат чути от колкото се може повече уши. — Вие сте онези, които се опитват да влязат насила в Каракорум! Доколкото знам, вие кроите убийство в града, заговор, чиято цел е брат ми. Дойдох да ви попреча да влезете, да запазя мира.
Изсмя се подигравателно на изненадата им, после лицето му се стегна в очакване на стрелите.
Хаджиун чу движение отдясно и рязко се обърна и видя войска — настъпваше в редици. Не можеше да прецени колко е голяма, но сърцето му се сви, щом видя знамената на онези, които бяха верни на Чагатай.
Двете страни се гледаха кръвнишки. Бяха приблизително равностойни, но Чагатай беше направил достатъчно и го знаеше. Хаджиун и Хазар нямаше да започнат междуособици пред Каракорум.
Угедай беше сам.
5.
— Долу, Хуран! — извика Субодай, докато тичаше.
Хуран се просна под дупката във вратата, Субодай пусна тетивата и стрелата изчезна със съскане в мрака на коридора. Оттам долетя задавен вик. Субодай опъна лъка и стреля отново. Разстоянието бе по-малко от десет крачки. Всеки воин от племената можеше да улучи дупката от толкова близо. Веднага щом пусна втората стрела, Субодай клекна и се претърколи настрани. Още не беше спрял, когато в стаята избръмча стрела. Заби се обаче някъде зад него.
Хуран се беше изправил, опрял гръб на вратата, гледаше дупката. Нечия ръка бръкна през нея и пръстите зашариха за резето отдолу. Хуран замахна със сабята си и отсечената ръка тупна на пода. Разнесе се нечовешки писък, но бързо заглъхна: онези отвън сигурно бяха отнесли другаря си или бяха сложили край на мъките му.
Субодай кимна на Хуран. Въпреки разликата в ранга си, те бяха двамата най-опитни воини в помещението, способни да останат спокойни и да мислят дори когато миризмата на кръв изпълваше всичко.
Субодай се обърна към Угедай и каза:
— Нужна ни е втора позиция, господарю.
Човекът, който щеше да става хан, стоеше с вълчия меч на баща си, дишаше твърде плитко и изглеждаше ужасно блед. Не отговори и Субодай се намръщи и заговори по-високо, надяваше се да изтръгне по-младия мъж от транса му със силата на гласа си.
— Ако избият вратата, ще ни пометат, Угедай. Разбираш ли? Трябва ни второ място, линия на отстъпление. Аз и Хуран ще останем до тази врата, но ти трябва да отведеш момчетата и жените във вътрешните стаи и да залостите вратата.
Угедай бавно завъртя глава и откъсна поглед от тъмната дупка, която сякаш бълваше омразата на онези от другата страна.
— Нима очакваш да се свра някъде, за да си спечеля още няколко мига живот? Когато собствените ми деца са в опасност някъде навън? Предпочитам да умра тук, прав, и с лице към врага.
Субодай видя, че говори съвсем сериозно, но погледът на Угедай се отмести към Сорхатани и двамата й синове. После се спря на по-младия му брат Толуй и Угедай въздъхна.
— Добре, Субодай, но ще се върна тук. Толуй, вземи жена си и синовете си и елате.
— Вземи лъка — каза Субодай, свали колчана от гърба си и го метна на Угедай.
Петимата внимателно отстъпиха назад, като внимаваха да са извън обсега на стрелеца в коридора. Знаеха, че ги дебне, а много добре познаваха търпението на сънародниците си, свикнали да ловуват мармоти в степите. Обхватът на стрелеца образуваше конус, който пресичаше предната стая през центъра.
Съвсем неочаквано Угедай се метна през опасното пространство, а Сорхатани се претърколи и се изправи плавно на крака като танцьорка. Стигнаха до безопасно място и се обърнаха. Стрелецът от коридора не беше пуснал стрела.
Толуй стоеше от другата страна. Беше намерил прикритие зад една колона със синовете си. Лицето му бе напрегнато от страх за тях.
— Аз съм последен, момчета, ясно? — каза той.
Монгке веднага кимна, но Кублай поклати глава и каза с треперещ глас:
— Ти си най-големият и най-бавният. Нека аз да съм последен.