Толуй обмисли думите му. Ако стрелецът чакаше със стрела на тетивата и опънат наполовина лък, можеше да стреля за миг, почти без да се цели. И сигурно щеше да улучи. Блъскането по вратата бе спряло, сякаш нападателите чакаха удобен момент. Може би наистина беше така. С крайчеца на окото си видя как Торогене му маха да тръгва.
Разстоянието бе само няколко крачки през стаята, но се беше превърнало в пропаст. Толуй пое дълбоко и бавно дъх, за да се успокои. Помисли си за баща си. Чингис му беше разказвал за дъха, как мъжете го задържат, когато са уплашени, или рязко поемат дъх, преди да се хвърлят в атака. Това бе едно от нещата, които трябва да следиш у врага. Колкото до самия теб, дишането е средство да управляваш страха. Отново вдиша бавно и препускащото в гърдите му сърце леко се успокои. Толуй се усмихна на нервното неподчинение на Кублай.
— Прави каквото ти се казва, момче. По-бърз съм, отколкото си мислиш. — Постави ръце на раменете на синовете си и прошепна: — Тръгвате заедно. Готови? Сега!
Двете момчета се хвърлиха през невинно изглеждащото пространство. Стрелата профуча на косъм зад гърба на Кублай. Той се просна по корем, Сорхатани го издърпа и го прегърна с отчаяно облекчение. Обърна се със синовете си към Толуй и той им кимна. На челото му беше избила пот. Беше се оженил за невъзможно прелестна жена. Усмихна се на свирепото й изражение — приличаше на вълчица с малките си. Наруга се, че не ги последва веднага, преди стрелецът да сложи нова стрела на тетивата. Беше изгубил момента, а заедно с него вероятно и живота си. Огледа се за някакъв щит — маса или дори плат, за да се прикрие. Коридорът все така беше притихнал, нападателите даваха възможност на стрелеца да си свърши работата. Толуй отново пое бавно дъх да подготви мускулите си да скочи през откритото пространство, ужасен от мисълта, че стрелата може да се забие в него и да го повали пред семейството му.
— Субодай! — извика Сорхатани.
Той се обърна към нея, видя молбата в очите й и разбра. Нямаше с какво да запречи отвора за времето, което им трябваше. Погледът му се спря върху единствената лампа. Изобщо не му харесваше мисълта отново да потопи помещението в мрак, но нямаше друга възможност. Грабна лампата и я запрати през дупката. Докато тя се разбиваше, Толуй прелетя през опасното пространство и се озова при семейството си. Субодай чу как стрелата се заби във вратата. Кублай нададе радостен вик, Монгке се присъедини.
Още няколко мига стаята остана осветена от пламналото масло от другата страна, но после нападателите стъпкаха огъня и всичко потъна в мрак. Все още нямаше и следа от приближаващото зазоряване. Свирепото блъскане по вратата се поднови.
Вратата на вътрешната стая изобщо не можеше да се мери с външната. Щеше да забави нападателите само за няколко мига. Така че Толуй започна да трупа барикада на входа. Докато работеше, стисна за миг синовете си за вратовете в израз на бащинска обич и ги прати в спалнята на Угедай да съберат всичко, което могат да вдигнат. Видя как Торогене им каза нещо и те се отпуснаха — даваше им насоки. Двете момчета бяха свикнали с командите на майка си, така че веднага се подчиниха на едрата и блага, но енергична Торогене.
Намериха друга лампа. Торогене я подаде на Сорхатани и тя я сложи така, че светлината й да достига до Субодай. Лампата хвърляше огромни сенки, грамадни черни фигури, които подскачаха и танцуваха. Всички се чувстваха като джуджета в сравнение с тях.
Работеха с мрачна съсредоточеност. Субодай и Хуран знаеха, че ще имат само миг за оттегляне, когато нападателите избият външната врата. Избутаният пред нея диван почти нямаше да ги забави. Зад тях Сорхатани и Толуй издигаха барикадата, без да говорят, изнервени от страха и недоспиването. Момчетата им носеха дървени плоскости, постелки, дори един тежък пиедестал, който извлякоха по пода, като оставиха дълъг белег по дървото. Барикадата обаче нямаше да издържи срещу яките нападатели. Дори младият Кублай го разбираше, а може би го виждаше в потъмнелите лица на родителите си. Накрая събраха всичко възможно, застанаха задъхани зад барикадата с Угедай и Торогене и зачакаха.
Сорхатани сложи ръка на рамото на Кублай. С другата си ръка стискаше дългия нож на Субодай. Отчаяно й се искаше да има повече светлина. Ужасяваше се от мисълта да я убият в тъмното, да я пометат борещи се кървави тела. Изобщо не й се помисляше, че може да изгуби Кублай и Монгке. Сякаш беше застанала на ръба на дълбока пропаст и да гледа към тях беше като да направи крачка напред и да полети в бездната. Чу бавното дълбоко дишане на Толуй и започна да му подражава, вдишваше през носа. Помогна й донякъде. После външната врата внезапно изпука и се разцепи по дължина, а мъжете отвън завиха тържествуващо.