Субодай и Хуран внимаваха за стрелеца от другата страна на вратата. Трябваше да преценяват кога ударите по бързо разпадащата се врата ще му попречат, за да забиват сабите си в лицата в тъмното. Нападателите напираха, знаеха, че най-сетне са близо до целта си. Доста от тях паднаха с викове от остриетата, които политаха напред като змийски езици и изчезваха, преди стрелецът да успее да види мишените си. Някой в коридора крещеше в агония. Хуран се беше задъхал. Беше изпълнен с възторг от хладнокръвието на военачалника, който се биеше до него. Изражението на Субодай беше такова, сякаш обучаваше млади бойци.
Но въпреки това не можеха да удържат вратата. Напрегнаха се, когато долната й част се пръсна на трески. Горната остана да виси, крепена от резето. Нападателите се бутаха наведени под него, а двамата сечаха оголените им вратове. Отказваха да отстъпят, макар че стрелецът се беше преместил и бе улучил Хуран.
Хуран знаеше, че има счупени ребра. Всяко поемане на дъх беше агония, сякаш издуващите се дробове опираха разбито стъкло, а той не можеше дори да провери раната и да види дали бронята го е спасила. Още мъже заритаха резето, изкъртваха го от гнездата му в стената. Когато цялата врата най-сетне паднеше, двамата защитници щяха да бъдат пометени.
Хуран хриптеше и продължаваше да сече, търсеше оголени вратове и ръце. Виждаше мушкащи към него остриета и усещаше пробожданията по раменете и краката си. Усещаше и желязна горчивина в устата си. Ръцете му сякаш започнаха да се движат по-бавно, докато замахваше и замахваше, а всеки дъх го изгаряше със сладостта и жегата си.
Падна. Май се беше подхлъзнал в локва кръв. Чия ли беше? Видя как желязното резе отлита настрани. Стаята изглеждаше някак по-светла, сякаш вълчата зора най-сетне беше дошла. Изпъшка, когато някой настъпи китката му и изпукаха кости, но болката беше мимолетна. Беше мъртъв, преди Субодай да се обърне да посрещне мъжете, които влетяха с рев в стаята, подивели от успеха си и жадни да изпълнят онова, за което бяха дошли.
Безизходното положение пред портите се беше превърнало в триумф за Чагатай. Наслаждаваше се на изражението на чичовците си, когато Джелме доведе тумана си на негова страна. Туманът на Толуй застана на страната на Хазар и Хаджиун: воините му едва се удържаха, тъй като знаеха, че господарят им и семейството му са в града — и че може би вече не са сред живите.
Един по един всички военачалници доведоха хората си при градските стени, които се губеха в мрака. Повече от сто хиляди воини стояха готови за бой, ако се наложи, но в тях нямаше бойна настървеност. Поне докато командирите им стояха и само се гледаха студено.
Синът на Джучи Бату беше застанал на страната на Хаджиун и Хазар. Беше само на седемнадесет, но водеше своите хиляда души с високо вдигната глава. Беше принц въпреки младостта си и участта на баща си. Угедай се беше погрижил за това и го бе издигнал така, както Чингис никога не би направил. Но въпреки това Бату беше избрал да застане срещу най-могъщия човек от племената. Хаджиун изпрати вестоносец, за да му благодари.
Умът на Хаджиун работеше много по-бързо, отколкото можеше да се предположи по спокойния му вид. Смяташе, че Джелме още е верен на Угедай, въпреки че Чагатай го беше приел на своя страна. Не беше малко една шеста от войската му да се обърне срещу него в решаващия момент. Но въпреки това двете страни бяха равностойни. Хаджиун мислено видя как войската се нахвърля срещу самата себе си и се топи, докато не останат живи само стотици, после десетки, а накрая единици. Какво щеше да стане тогава с великата мечта, която им бе завещал Чингис? Той самият никога не би подкрепил подобно прахосване на живот и сила — не и сред собствените си сънародници.
Вълчата зора изпълзя на изток и земята едва забележимо посивя. Вече нямаше нужда от факли. Чагатай бъбреше с дружинниците си и се смееше отривисто: наслаждаваше се на новия ден и на всичко, което щеше да донесе той.
Щом златната ивица на изгряващото слънце се появи на изток, първият помощник на Чагатай го потупа по гърба и мъжете около него нададоха радостни викове. Звукът бързо се поде от другите тумани на негова страна. Воините на Хазар и Хаджиун мълчаха навъсено. Не бе нужен ум като на Субодай, за да се разтълкува удоволствието на Чагатай. Хаджиун гледаше с присвити очи как хората на Чагатай започват да се спешават, за да коленичат пред него като пред хан. Сви устни, яростта му растеше. Трябваше да спре това, преди да тръгне като вълна през туманите и Чагатай да стане хан в море от клетви още преди участта на Угедай да е известна.